— Не искаш ли да се върнеш? Наистина ли?
— Не искам — все по-страстно ме гали тя. — Нали хората винаги са изпитвали копнеж да избягат от Земята, да напуснат своите повече или по-малко удобни леговища, да захвърлят всичко, което веднъж са създали. Според мен човечеството отдавна би открило рецептата за вечен живот, ако не го привличаше тази непрекъсната промяна, ако не го съблазняваше смъртта, която то ненавижда и която същевременно го привлича. Такова чувство обхваща човека, когато стои над пропаст: да скочи, да изчезне, да свърши с онова, което е, независимо дали извън него съществува някакъв друг свят. И ето, създадена бе карикатура, сякаш на миналото и сякаш на космоса — тази праджунгла, като място за ново бягство от света, нова пропаст, където непременно трябва да се хвърлим. Във всичко това ни натика науката, която въпреки нелепите дрънканици за опознаване на действителността се опитва да изгражда изкуствена действителност, да създава претексти за бягства, за тези безнадеждни бездни, след които, както сега тук, всеки е завладян от идиотски копнеж по завръщането, от убийствена носталгия. Само за да поиска след кратко стабилизиране отново да бяга, да бяга, да бяга. Не искам такова завръщане. Завръщане в тълпата. Това завръщане би ни разделило, би ни принудило да се разделим.
— Искаш да умреш ли? — питам, обзет от ужас. Значи е просто луда.
— Напротив — отговаря тя, — дотегнаха ми бягствата, дотегнаха ми скоковете в тези човешки изначални пропасти. Искам да бъда с теб завинаги.
— Не те разбирам.
Тя прекъсва рязко милувките си и тогава се възвръща с удвоена сила съзнанието за убийствения дъх на праджунглата, за опасността. Включвам инстинкта си за самосъхранение. Тя подхваща:
— Помниш ли оная класическа книга, която всеки от нас трябваше да прелисти, да прехвърли, да се запознае поне от конспект, ако не да я чете цялата. Макар от снобизъм да се изискваше да я знаем. Сещаш се за какво говоря, нали?
— Да, спомням си. Поколения наред са ни учили, че науката ни позволява задоволително да опознаваме света, тоест да ползваме онова, което тя слепешком е успяла да установи — оставяйки ни все така слепи за картината на откриваното. Имаш предвид философията на Марио Бунги?
— Именно. Още помня наизуст: „В никакъв случай не бива да се изяснява действителността. Трябва да стоим възможно най-далече от разбирането на същността на нещата. Трябва да бъдем доволни, че като не разбираме света в класическия смисъл, все пак постигаме успехи, че служейки си с квантовата теория, правим предвиждания, които се потвърждават от наблюдението и експеримента.“
Гледам Ейсие учуден, безкрайно изненадан — не очаквах такъв разговор с нея. Говорейки за третата фаза на живата материя, тя беше в състояние да унищожи запасите от енергия, а сега към това се прибавя и безнадеждността за връщане на Земята, невъзможността за познание. Тази работа вече не ми прилича на лудост.
Отдръпвам се от нейното пулсиращо тяло, отдръпвам се грубо, като че ли искам да стана и да избягам от обсега на погледа й.
— Какво искаш ти в края на краищата? — викам.
— Ако ти бях казала направо, че наистина съм открила третата фаза на живата материя, щеше да ме помислиш за луда, така че е излишно да ти го казвам. По-добре ела, легни пак до мен, подремни, преди шумотевицата на онова, което живее край нас и което иска на всяка цена да оцелее, да те принуди да действуваш.
Когато се събуждам, съм плувнал в студена, лепкава пот. Протягам ръка и сърцето ми ускорява ритъма си. Ейсие не е до мен. Праджунглата реве, по-шумна от всички улици на Корания, взети заедно.
Ейсие крачи бързо и това не е нейната обичайна походка. Още сме в оная зона от лагера, която е част от най-ранното ни убежище. Запазило се е неголямо кътче, с обгорени до белота и примесени с пясък треви. Тук дърветата растат нарядко. Високи са, с могъщи корони. Избягват ги и маймуните, и човекомаймуните. Дори крилатите гущери, неоптерите, заобикалят изсъхналите клони. На тази територия ние се чувствуваме най-сигурни.
Заспал съм и не съм усетил кога тя е излязла от своето бунгало. Внезапно я съзирам отдалече. Скрит съм в буйната растителност в по-новата зона на лагера, обхваната от действието на отслабналата бариера. От моя наблюдателен пункт Ейсие прилича на малко момиченце, което гони пеперуда. Тялото й се поклаща ту на единия, ту на другия крак, повдига се на пръсти, в подскоците й има младежка радост от живота.
Намествам стереоувеличителя така, че на големия му екран, провиснал на гърдите ми, да видя първо цялата фигура на момичето, а после бързо намествам на едър план само лицето. Толкова любимо, че ако ме попитат какво е в действителност — красиво или грозно, или пък ако е красиво, в какво се състои красотата му, не бих могъл да отговоря. Външният вид на Ейсие не е важен.