С какво онази работа беше по-различна от сегашните ми действия? Честно казано, само с противоположния знак на моите чувства, с моята нова оценка. Обаче само този знак има смисъл. Онова, което за мен беше радостен труд, се обърна в каторжническо задължение. Свободата на сътворението се преобрази в робско изплащане на грях, който бързо престанах да разбирам и признавам.
Никога няма да забравя първото впечатление от раждащата Земя. Съвсем други бяха тогава полюсите на моите чувства. Чак потръпвах от ентусиазъм, разпалвайки поредните звена на огледалното слънце. Бях изцяло изпълнен с прометеевска гордост. Вероятно същата гордост, която ще да е изпитвал първият крадец на естествения огън, когато успял да грабне пламъка от удареното от светкавица дърво и да пренесе неговия танцуващ стълб в сухите треви, за да побегне след миг панически от тях, щом огънят подгонил смелчага до самия край на поляната.
Както си летях ниско сред грохот и дим, трепет и опиянение, съзрях на матовия екран на специално включения автоматичен увеличител, точно под себе си, непосредствено под туловището на моя робот, неколцина от експедицията. С тази думичка „експедиция“ определяха при експеримента хората, изпратени да погледнат отблизо живота, който щеше да изскочи от вулканичния котел. Естествено, ако изобщо се зародеше и ако позволеше да бъде забелязан. В този котел се смесваха толкова мощни стихии, че всякакъв контакт чрез техническите средства ставаше невъзможен веднага след приземяването. Единственият начин да се добие представа за последиците от налудничавата човешка идея, от човешката ненаситна творческа настървеност беше изпращането на хора, откъснати от света, обречени.
Именно тогава, там, над тях, ми хрумна за първи път думата „обречени“ като по-точна от „експедиция“.
Защото видях хората, преследвани от огъня, гонени от дима като буболечки. Те бягаха прекалено бавно пред огнените изригвания и синкавите фонтани от горящи камъни. Да, обречени.
— Бягайте — крещях аз, като че можеха да ме чуят, — по-бързо, по-бързо!
На екрана на увеличителя виждах техните глави, обливани с вряла вода, разтапящи се в тази вряла вода, сякаш бяха сапунени мехури. Сините камъни пронизваха телата. Повеят на жарката смърт попарваше лицата, те почерняваха и се сгърчваха. Телата се превръщаха в мумии и се разпадаха на пепел. От човека не оставаше нищо. Нямаше разтворени от изненада, облещени до границата на издръжливостта очи, нито раззинали уста, нито ръце, нито коси, нито гърди.
— Бягайте! — виках.
Но те не можеха да избягат. Давеха се в кървавата лава, изгаряха живи.
Заради тази моментна слабост, заради това, че мигновено започнах да гася като обезумял своето огледално слънце, за да спася онази шепичка хора (такава дребна работа!), затова бях осъден и сам одобрих присъдата си. Така че тук съм само за да наблюдавам като полуавтомат и в случай на нужда да коригирам работата на огромния робот, да гледам и да контролирам, да следя и да сравнявам всяка реакция на изкуствената твар.
Същевременно ми е забранено да чувствувам, да си спомням и да мечтая. Трябва непрекъснато да мисля за контрола, за нищо друго и при мъчителен сън или болест да страдам под острието на жълтите сигнализатори, да слушам ритмична музика и да потрепервам под болезнените електрически удари.
Този път, въпреки че изпълних най-прецизно контролните задания, жълтото светлинно острие не угасва. Убожданията с електрически ток като че ли се засилват.
Какво става? Нали този робот, косвено допринасящ за новия земен живот, е моята затворническа килия за безнадеждно дълги, може би вечни времена? Тъй че имам право понякога да бягам от неговата монотонна безпощадност в предишния кошмар, в миналото. Дали като угасих изкуственото слънце, натрошавайки елементите му, бях нарушил човешките закони? Или щях да наруша тези закони, ако не се бях опитал да го сторя за спасението на шепа хора?
Сигурно ми е позволено да разчоплям старите рани, все едно колко дълго ще остана в търбуха на този просторен кит. За жалост, не. Светлинни импулси и токови удари ме откъсват от миналото, разделят ме от него. Жестокост или благодеяние?
— Какво има? — питам.
Думи ли? Никакви думи не са нужни. Самотата ме учи да разговарям сам със себе си. На глас и дори гръмко. Като че ли съм се отдалечил прекалено от себе си.
— Какво има, по дяволите, нали направих всичко необходимо?
За щастие си припомням инструкцията. Трагикомичен текст. Кой ли го е съставял? Кой съставя за ближните си заповеди и забрани, толкова инфантилни, та чак изглеждат невероятни? Тук, в самотата, проличава ясно абсурдът на почти всички инструкции, съгласно които земният живот си тече тихо и спокойно. В безопасност и мравешка всеобща съгласуваност.