Зле се изразих. Той е най-важното нещо за мен. Нейното тяло, нейната фигура придават смисъл на моето съществуване.
Вглеждам се в това лице с радост и едновременно със съжаление, че тя не може да ме види и няма представа, че я наблюдавам. Дали като тича така, поне за миг се задъхва от нежност към мен, такава, каквато аз изпитвам непрекъснато към нея? Разглеждам увеличения образ на това широко и доста плоско лице с характерен източен нос и очи, също по източному косо поставени, но огромни и светли. Увеличавам различни части от тялото й, за да се върна припряно към целия силует, за да не я загубя от очи. Обичам я, но същевременно си давам сметка, че тя е по-различна, старая се да разбера в какво се състои това различие. И не мога да повярвам на очите си. Сигурно апаратурата е виновна, нали енергетичните кубчета се изчерпват, сигурно тя деформира действителността. Ейсие тича като газела, по-бързо, по-грациозно, отколкото би го направил най-добрият бегач от нас, хората. Краката й сякаш се носят над земята, малките й стъпала летят над неравния терен.
Увеличавам и приближавам стъпалата й. Наистина обвитите с еластична защитна кожа пръсти едва-едва докосват земята, цялото движение е просто скок над изсъхналите треви и храсти, прехвърляне през напрегнатите като хищни нокти, забити дълбоко в пясъка корени на редките дървета.
Проследявайки образа на Ейсие на големия екран и всяко движение на тялото й, аз се придвижвам успоредно на нея, скрит в гъсталака на новата зона от лагера.
През нощта под светлината на едното слънце магнитните бариери са обхванали нова територия от праджунглата. Така лагерът се приближава до димящите мочурища около гигантската фуния на една земна пукнатина. По-близо, по-близо до реката. Стараехме се да заобикаляме тази пукнатина, навлизайки във все по-опасни райони, мочурливи, проблясващи с огледалата на горещите езера, изпъстрени с лишеите на островите и островчетата, от които на тумби се вдигат непознати птици.
Така лека-полека наближаваме границата, тази неустановена, условна и неразличима граница, зад която може би се намира, би трябвало да се намира (но без никаква гаранция!) коритото на най-голямата река на тая земя. А отвъд реката — избавлението.
Невиждани отдавна искрици надежда бяха проблеснали по лицата на моите другари още предната вечер, когато, след яростните атаки на неоптерите и още по-настървените нападения на насекомите, облепващи очите, успяхме да пренесем мачтите на бариерата на нови места. Настроението се подобри. Никой не се дразнеше дори от ритмичните, кресливи песни на човекомаймуни-те. Техните мелодии проникват в телата ни, парализират волята ни с ритъма си. Ейсие също бе светнала от радост, тананикаше си нещо под носа, нещо припяваше и, чудо, тази песен се противопоставяше и успешно съперничеше на крясъците „пенг пери норрр“. Нейната радост беше преди всичко отрицание на постъпките й, които уж целяха да провалят или дори да унищожат експедицията. Че нали и тя сама си призна пред мен!
— Радва се заедно с другите — помислих си. — Каква е тя в действителност? Кое в нея е истинско, непресторено и кое игра?
Зададох й този въпрос, а тя се хвърли на шията ми, без да се стеснява от нашите другари по нещастие. Те загубиха радостта си, забравиха надеждата. Гледаха ни подигравателно или мрачно.
Струваше ми се, че малко остава да се нахвърлят върху нас и да ни разделят. Плаша се от такава възможност. Може би целта на Ейсие е именно да ме отдели от другите членове на експедицията, да ме противопостави на тях? Винаги, когато се притиска до мен така демонстративно, си спомням пределно ясно първото докосване до нейното тяло, когато я изнесох, сгушена като дете в прегръдките ми, от вулканичния ад. От онзи ад, в който се разпадна и разтопи Кардера, човекът, изключително важен за моя живот, за живота на всички нас тук, а може би и за всички на Земята. Беше и вече го няма.
Съвсем доскоро мой най-силен дразнител, моя грижа, моя омраза и робство. Сега изчезна, сякаш никога не е съществувал.
Колко такива личности, мимоходом отбелязани от историята, са изиграли и все още играят решаваща роля в живота на цели общества, колко от тях тласкат света по тесните пътечки над пропастите или в задънените улички, от които няма връщане.
Дали той наистина дойде тук с мене, за да търси следите на близък човек, загинал, както и той самият после, при същите ужасни обстоятелства?
Кого го е грижа сега? Какво ме е грижа мен, щом имам до себе си Ейсие? Баналните проблеми на любовта и секса прерастват за мен, както впрочем и за всеки човек в различни мигове от живот му, в дилемата: „Да, бъда или да не бъда?“ Изчезва границата между дребнавото и величавото, между смешното и сериозното. Когато се любехме на фона на праджунглата и бълващите зной слънца, изведнъж дочувах шепота й, но не долавях смисъла му. Целуваше ме и въздишаше: