— Ах, да можехме да изчезнем оттук, да изчезнем, да изчезнем.
— А с мен — питам като глупак, с нежен шепот, — какво ще стане с мен, като изчезнеш ти?
— Без теб не бих могла да изчезна — отвръща тя.
И този инфантилен отговор буди у мен всеобхващаща радост, с която не съм в състояние да се подигравам. Умът измъчва глупостта, а глупостта се гаври с всеки разум.
Ейсие тича. Не предполага, газелонога, че увеличавам всяко нейно уловено движение на окачения на гърдите ми екран. Бягам по диагонал и изпреварвам скоковете й. Макар по различен път, и двамата се приближаваме до огромната фуния, регистрирана от уредите още преди ние да долетим в този район на Земята.
Тогава обаче предполагахме, че става дума за кратер на вулкан или изровена от метеоритен отломък гигантска яма. Възрастта на фуниеобразното разпукване не буди ни най-малко съмнение. Първичността на образуването е несъмнена. Със сигурност не енергията на изкуственото слънце го е разсякла. Вероятно то е възникнало хиляди, стотици хиляди години преди нашата цивилизация. Пластичните снимки, направени при рядко срещаното тук ясно време, доказват това. Да, тук има и по-продължителни периоди, когато се разнасят мъглите и прахоляците, през които изкуственото слънце и нашата стара естествена звезда изглеждат като големи язви върху млечната белота.
Обикновено над фуниеобразната пукнатина е надвиснала мъгла, която, вместо да се разрежда, се сгъстява, щом приближиш до ръба й. По-гъсти стават и храсталаците, превръщайки се в преграда, чието преминаване е невъзможно. Храстите ту докосват кожата като хиляди копринени четчици, ту режат като бръсначи. Най-нетърпими са обаче не мъглата и растенията, които ние режем със силен замах на мачетето, а рояците насекоми, изникващи внезапно пред самите ни очи като големи обли снаряди.
Те полепват по лицето, въпреки че всеки ден го напръскваме с аерозолен слой инсектицид с избирателно действие. От него пластовете насекоми измират един след друг, но нови пластове пак го облепват. И така, докато от кълбото не остане нищо.
Тогава човек се втурва напред възможно най-бързо — до поредния сблъсък с насекомите.
Лесно се справяхме с тях, докато генераторите на енергия що-годе действуваха. Кълбата насекоми, множествата от милиони същества, чиито отделни екземпляри изобщо не се виждаха с невъоръжено око, се разпадаха и изчезваха. Само че сега генераторите се изчерпват и действуват съвсем слабо или с паузи. Все по-трудно ни е да отблъскваме атаките на инсектите.
Нося маска, която приляга плътно към лицето ми. Също напръскана с инсектицид. И въпреки това с мъка задържам на екрана чезнещата в мъглата и облаците насекоми лека фигурка на Ейсие. Едва сега разбирам в какво преди всичко се изразява своеобразието на това момиче. Не в скоковете на сърна, не в сръчността и скоростта, с които се придвижва, независимо от препятствията.
Тя тича и скача без аерозолна защита, без очила. Облечена е в прозрачна, лека рокля, според модата в цивилизованите туристически страни, докато тук трябва да носи тесен, проветрив комбинезон. Като моя. Сред първичното обкръжение тя има вид на богиня, като със сигурност, да, със сигурност е същество, предизвикващо смъртта. Иска да изчезне, тя иска да изчезне.
6
Убеден съм, тя не знае за моето присъствие, не знае, че недостойно следя всяка нейна крачка. Разделихме се в два часа през нощта. Казвам „през нощта“, въпреки че разбирам колко неадекватно е това определение спрямо действителността — вечно светла и знойна, макар през нощните часове естественото старо светило да залязва и да става мъничко по-хладно, отколкото е през деня.
Животните различават фиктивното разделение на денонощието по-добре от нас, хората. Около два часа, два часа след часовниковата полунощ, вече се разнасят страховитите ревове на убиващите и убиваните, отгласи от естествената игра на живота, на борбата за съществуване, изкуствено предизвикано на територията, която не така отдавна видях при огледа в присъствието на Кардера като суха, червена или бяла равнина. Лишена от най-малки белези на вегетация.
Праджунглата кънти, бучи, вие. През тези „нощни“ часове мъглата е най-гъста. Животните ловуват слепешком, пипнешком, по мирис, по усет. Но не след дълго настъпва тишината преди зазоряване. Също както там, в далечния свят, където все още са оцелели остатъци от земната природа. Този факт приканва към изследвания, към предположения, каквито обаче никой от нас в нашето положение не прави. От сплотена група хора, овладени от жаждата за познание, експедицията се превърна в сбирщина от човечета, пришпорвани в своето бягство по-скоро от животински, отколкото от човешки страх.