Выбрать главу

След срещата с Ейсие и нейните ласки заспах, признавам, мъртвешки сън. Не мога да си го простя, защото, когато се събудих, нея я нямаше до мен и едва като се разсъних, като се съвзех напълно, започнах да я търся.

Не идеализирам постъпките на Ейсие. Въпреки все по-силната ми любов, а може би именно поради това чувство ставам подозрителен, преставам да й вярвам, без да се издавам пред нея. Опасявам се, че под нейната сладост внезапно мога да открия ненавист, под маската на любовта нерешителност и съмнения, под верността — непрестанни изневери. Доколко копнежът на Ейсие да изчезне и зловещата й постъпка — разреждането на енергетичните генератори, влияят върху противоречивото ми мнение за нея? А също и това, че уж искала да бъде само с мен, като се отърве от останалите. Само тези факти и предположения ли разклатиха доверието ми? Дори тя да извърши престъпление, дори да поиска да унищожи всичко и всички, включително и мен, пак не бих излязъл от състоянието на блажено наслаждение, в което изпадам винаги в нейно присъствие.

Ала когато изчезва от обсега на моите ръце, на моя поглед и глас, тя се превръща в друга Ейсие. Когато не е до мен, Ейсие е чужда, опасна, враждебна. Способна на всичко. Трябва непрекъснато да държа юздите й или сам да бъда непрестанно привързан към нея.

За щастие, когато я забелязвам да се измъква от централната зона на лагера, се прокрадвам подир нея незабелязано, изпълнен с обожание и най-мрачни предчувствия. Промушвам се през гъсталаците, обкръжен от вряскания, рев, вой, пронизван от песните на човекомаймуните.

С мъка си проправям пътечка в храстите, вървя напред сред мъглата, като се опасявам да не изгубя изображението на Ейсие върху екрана.

Все още съм изненадан от лекотата на стъпките й и от липсата на защитни средства. Дотолкова, та чак умът ми е замаян. Чувствувам присъствието и същевременно чуждия характер на скверния свят, сред който се движа с усилие. А джунглата ври със своя живот, възкресен от свинщини и боклуци, от енергия и лава. Имам чувството, че тя постоянно се опитва да ликвидира, да премахне, да унищожи язвата, каквато са за нея остатъците от нашата експедиция.

Жаждата за борба и унищожение, за да оцелееш ти самият — това е една от основните черти на първичната и изкуствената природа. В това отношение ние, хората, не се различаваме от възникналото тук преди нас, и от онова, което вероятно продължава да възниква. Непрекъснато възниква. Тук е поместена същата стихия на неотносителността, която ние носим в кръвта си, в кода, планиращ нашето съществуване. Кръжи в кръвта ни от деца до късна старост. И това е същото нещо, което мразим у себе си, но от което не можем да се отървем. Алтернатива на стихията би трябвало да бъде пълната технологичност, светът на роботите, хомункулусите, машините. Не умеем да творим иначе, да създаваме на други принципи — без изключителност, без разлика на всяка клетка и отделните организми Изключителността, която толкова пречи на контакта с другите. Привлича те към тях и същевременно те отблъсква.

Говори се, че сме обществени същества. Но ние на всяка крачка се бунтуваме срещу общественото равенство. Отделната личност не иска да се подчинява на много отделни личности, много личности за нищо на света не искат да признаят доминирането на един-единствен човек. Стопроцентовата победа на технологичността, на изкуственото би била вероятно краят на човечеството. Ние сме осъдени да се мятаме между две крайности. Оттук идват нашите най-големи колебания.

Загубвам Ейсие от погледа си. Огромната паст на фуниеобразния кратер дими. Досега сме се придвижвали успоредно на ръба му, достатъчно наблизо, за да ни разделят от него утринните валма мъгла и дим. До някое време стремително носещата се фигура на Ейсие ту се показва през мъглата, ту веднага пак изчезва. И пак се очертава сред белотата и сивотата на фона, ала тутакси се губи, все по-продължително. Вече я няма. Никога ли не я е имало?

След миг мъглата се разрежда, но за съжаление аз не се ориентирам в каква посока е скочила Ейсие. С треперещо сърце си мисля, че може да я е погълнала димящата паст. Сменям посоката. Вместо към ръба, промушвам се направо към бълващата дим и смрад фуния. Глаголът „промушвам се“ не предава същността на нещата, не илюстрира моето нечовешко усилие. С врат, лице и очи, облепени с кълбообразната гмеж от насекоми, удрям все по-рядко с мачетето в храстите, пропадам в мочурището, препъвам се в корените. Крачка след крачка, а по-скоро сантиметър след сантиметър аз се забивам, дишайки тежко и обливайки се в пот, в тази джунгла. А в нея пеят човекомаймуни, врещят маймуни, черните крила на летящите гущери разсичат парещия въздух.