Едва се влача, но все още виждам, забелязвам, отбелязвам всичко наоколо. И това е стимулът на моя живот, на моята борба.
Значително по-зле се чувствувам по време на зачестяващите пристъпи на болестта ми. Тогава целият свят бавно изчезва, просто бяга от погледа ми, а и аз също изчезвам за своето зрение и осезание. И макар неведнъж, в ужасяваща паника, да се опитвам да усетя с пръсти своята телесна същност, своята кожа, не усещам нито с поглед, нито с докосване, че съществувам.
Няма пръсти, които докосват кожата, нито кожа, която те да докоснат. Не съществуват очи, които да виждат. Няма нищо за виждане. Вече нямам и тяло. От тази граница започва лудостта. Може би през няколкото (не зная точно колко са били) пристъпа на болестта действително бих полудял, ако не беше гласът на Ейсие. Мек, далечен, но ясен.
И нея не виждам, когато имам пристъп, както не виждам нито себе си, нито нещо друго. Обаче я чувам. Говори ми с характерната за нея, единствена по рода си сладост, която не само на мен, но и на всеки, който я слуша, инжектира надежда в кръвта. Поражда неотразимо, много силно сексуално привличане. Нима любовта не се състои именно в това? Нали точно тя е онази сила, от която някога създателят на психоанализа Фройд така се уплашил, та чак забранил хипнотичните контакти между лекаря и пациентките. Между двама души с различен пол. Страхувал се да не би породилата се интимност да премахне разликата, благодарение на която ние сме човешки личности, а не множество от оси или мравки.
По време на моите пристъпи на безтелесност тя ми казва:
— Не се бой, не се бой от нищо. Мислиш, следователно съществуваш — най-нормалният човек на света.
— Не мога да те видя, да те докосна, каква ти нормалност?
— Но ме чуваш?
— Чувам те.
— Значи и двамата съществуваме.
— Позволи ми да те докосна, позволи ми — умолявам я.
— Не се бой. Дори ако не успееш да ме почувствуваш, знаеш, че ме има, че говоря с теб.
— Но теб те няма. Как да бъда сигурен, че не си само плод на фантазията ми, че не си родена от унеса, от болното ми въображение?
И тогава осъзнавам, че моето въображение също не е в ред по време на пристъпите. Говорейки с Ейсие, аз не мога да си я представя. Напразно напрягам мозъка си. Безкрайно се дразня, че не успявам, макар и да знам как изглежда. Съществува само гласът й.
— Чуваш ли ме, любими?
— Чувам, чувам, чувам.
— Значи съществуваме и двамата. Мислиш за мен, нали?
Стоя сред парцали мъгла. Проследяването на Ейсие завърши. Тя изчезна, но този свят, този чужд, враждебен свят остана. Изпълват ме самота и копнеж, трудни за понасяне. Бъхтя с мачетето в храстите, промъквам се през гъсталака с неподозирана енергия. Вървя напред със съдбоносното предчувствие, че повече няма да видя Ейсие. Това е по-лошо от усещането, че умираш. От страха пред смъртта.
Неочаквано джунглата и мъглата, се разкъсват. Както се оказва, пукнатината дими, все още далечна, обрамчена от дебелия венец на заострените като саби храсти. Събрахме образци от тях в началото на експедицията, още преди смъртоносната ерупция на вулканите. Преди изригването на земята. Отдалече тези саби напомнят малко агави. Отблизо са кървави, със стоманено проблясващи ръбове и имат твърдостта и остротата на триони. Учудващи са гъвкавостта и бързината, с която се навеждат над жертвата и я разсичат, а после я стъпкват и закопават с корените. По този начин ловят дори едри животни. Насреща стърчи цяла гора от тези храсти, застанали сякаш на стража пред фунията.
Обаче пред тази гора съзирам нещо, което ми се струва халюцинация, фата моргана. Сподавям вика си.
На зелената, сякаш окосена морава, незасенчвана сега и от парцалче мъгла, в бялата жега на естественото и изкуственото слънце танцуват човешки фигури. Почти човешки. С гол торс, окосмени от бедрата надолу За първи път виждам по тези места същества, представляващи като че ли кръстоска между хора и коне. Митологията, изучавана насила, с такава мъка, всичко, което за моето поколение, наближаващо трийсетте в края на XXI век. изглеждаше никому и за нищо ненужни врели-некипели, внезапно оживя. Съществува.
Стискам клепки и ги отварям.
Стискам и отварям. Щипя се по бузата Не, нямам пристъп, добре съм. А картината не изчезва. Обръщам се, обхващам с поглед фрагмент от безмерната фасада на джунглата. Наблизо като неголяма черна рана зее изсечената пътека, по която се изтърколих на поляната.