А на нея — гледам с нарастващо възхищение — стадо от едри кентаври гони безгрижно самките нимфи. Протегнатите към самките ръце са изненадващо човешки. Деликатни, с ниско изрязани нокти.
Кентаврите скачат на конските крайници, завършващи с копита, с дълги, пъргави скокове Тропот и крясъци. Тропот и зной от слънцата. Самките избягват прегръдките, измъкват се, освобождават се от обятията. Палаво се смеят. С червени петна по лицата, кентаврите издават остри, неартикулирани звуци. Те приличат на песента на човекомаймуните. Първо възприемам видяното като хаос, но после разбирам, че цялото преследване, цялото бягство, цялото това танцуващо шествие се върти в еднакъв, бърз ритъм, ритъм без мелодия. Земята трепери от тропот на копита.
Гледам запленен, обаче постепенно отрезвявам. Във връщащото се към действителността съзнание веднага проблясва мисълта: „Къде е моята Ейсие, къде се е дянала?“ В своя бяг на сърна не би могла да отмине тази просторна поляна, значи е някъде наблизо. Дали ме е забелязала и сега се спотайва от очите ми, които я търсят? Тая мисъл ми причинява болка.
Сигурно е тук, крие се зад някой великан от джунглата. Гледа ме иззад плетеницата на лианите.
Разменихме си ролите. Може би сега тя ме следи или откъснала се от моя поглед, съзерцава със същото удивление танцуващите кентаври.
— Ейсие! — зова я. — Ейсие! — крещя колкото мога по-силно.
Отговор няма. Тропотът на копита продължава. За миг заглушава изцяло другите звуци на джунглата — дори пронизителното припяване на човекомаймуните. А и закачките на кентаврите със самките продължават — сякаш времето изведнъж е спряло само на това място и историята на света започва отначало с тази единствена и най-важна сцена. Джунглата обгражда поляната като подковообразна стена, отсреща проблясват в кръв и стомана растителните саби, а в средата се разиграва буколическа оргия отпреди хиляди години или по-точно — плод на човешката фантазия.
— Еееейсие — зова я пак, ала кой би дочул моя зов, колкото и да се напрягам, сред тропота на ливадата.
— Внимавай! — чувам глухия, но много близък вик на Ейсие, като че ли стои непосредствено зад мен, до мен, край мен, в мен. Оглеждам се, зарадван от откритието си и ужасен от нейния вик. Едновременно две противоположни чувства. Озъртам се, никого не виждам.
— Внимавай — повтаря тя, сякаш иска да ме грабне за ръката и да ми попречи да направя желаната крачка напред — така както само тя умее да говори. — Внимавай, това е той, един от тях, недей пред него, не, не, не сега. Не искам, не искам.
— Ейсие — викам.
Чувам чудесно всеки шепот, всяко прошумоляване. Все едно че ушите ми са се изключили от звуците на поляната и джунглата. Превключили са на гласа на Ейсие. Но ето друг глас.
— Налага се — казва спокойно този мъжки глас, не съвсем непознат за мен. — Не можем да отлагаме, такъв удобен случай може да не се повтори.
— Не искам, не мога — накъсаният, отчаян шепот на Ейсие.
— По-бързо, хайде — пак друг, много нисък мъжки глас.
— Ейсие, обади ми се, Ейсие, аз съм тук, срещу растенията саби, до черната просека! — крещя. Да, крещя, обръщайки се към нейния глас.
Виждам я. Най-сетне.
Всичко става по неразбираем за мен начин. Ейсие е сама на моравата, на някакви си двайсетина метра от мен и май изобщо не ме вижда, въпреки че аз неспирно я зова. Стои на поляната, обаче не улових момента, когато е излязла, когато се е появила там.
Лазерният лъчемет в ръцете й блясва. Остра червена светлина — всичко почервенява — и кентаврите, цвилейки като животни, мигновено се разпръсват, изчезват в гъсталака на джунглата. Мога да се закълна, че никога не ги е имало. Не ги е имало ли? Насред равната, сякаш окосена зеленина на моравата лежи една от самките. Изпод пълната женска гръд бликва фонтан кръв.
Стоя и викам Ейсие. Не мога да помръдна.
Ейсие вече я няма. Това ми действува като удар с бич. Вместо да изтичам към падналата кървяща самка, аз побягвам към храстите, до които, кълна се, само преди част от секундата стоеше моята Ейсие. Още виждам фигурата й. Бягам край шпалира на огромните дървета, напразно. Как успя така бързо да се скрие от мен? Защо го стори? И защо избяга? Халюцинации?
Зова, крещя. И пак ми се струва, че наблизо, зад мен, със сигурност зад мен, а може би и в мен пак чувам гласа й. Да, чувам гласа й, макар да не я виждам. Като че ли вече потъвам в своята болест, в това свое непоносимо отрицание на тялото, в тази безнадеждна загуба на действителността.