— Разбирате ли вече? — пита Ейсие. Не говори на мен.
— Не, не съвсем — отговаря мъжът с ниския глас. — Как така още не?
— Ще ти обясня, но ти пак няма да разбереш Гледай и ще се убедиш Тя посинява, схваща се, след малко ще стане твърда като камък. А после ще се разпадне, ще се скапе под това слънце, ще се разложи от бактериите — чувам друтия.
— Ето, това е смъртта — казва Ейсие с треперещ глас. — Така става и с хората. Падат и никога повече не стават. Умират завинаги.
— Падат и не стават ли? Опитай с него, опитай де. Хайде!
Чувам вика й. Гласовете заглъхват. — Ейсие, какво правиш? Къде си? — крещя, тичам и губя сити в жегата. Крещя и я търся, крещя и я търся и не знам кога падам и кога пак чувам нейния глас. Без съмнение говори на мен.
— Идваш в съзнание. Нищо, нищо, малък припадък. Не знам дали очите ми са отворени или затворени, дали имам или нямам тяло, нищо не чувам, нищо не виждам. Чувам само нея. Не мога да си представя чертите й, не мога да си представя нито истинската Ейсие, нито каквото и да било. Загубил съм въображението си, разбирам, че имам пристъп и че ме спасява близкият глас на Ейсие. Нищо повече.
7
Чувам я да казва: — Джото избяга. Избяга и изчезна.
Това са първите думи, които достигат до съзнанието ми. Ейсие не говори нищо за нас двамата. Съобщава ми просто най-важната новина, като вижда, че си възвръщам сетивата след острия пристъп — може би най-острия досега.
Лека-полека започвам да забелязвам всичко наоколо, да чувствувам своята телесност, да откривам себе си в своята материалност. За мен не съществува живот без нея. Дали Ейсие разбира напълно това?
Лежа в хамака, а тя ми дава сок от плодове, растящи тук. Такива няма никъде другаде. Открихме ги по ниските клони, досами земята, скрити сред тревата в джунглата. Проверихме стават ли за ядене, дали не са отровни. Вкусът им, без да прилича на този на лимоните, портокалите и грейпфрутите, е различен и от смокините, и от кокосовите орехи, макар че по нещо прилича мъничко на всички. Когато ги захапеш и задъвчеш, те се разтапят апетитно в устата. Непознат вкус, киселичък и сладък едновременно, приятен и утоляващ жаждата.
Гледам плоските черти на Ейсие толкова близки, сякаш са моите собствени. Още не си давам сметка колко важно е нейното съобщение. Само възкликвам:
— Ейсие, пак те виждам!
Чудесно помня, че по време на пристъпа на безтелесност, както наричам моите болестни състояния, непрекъснато разговарях с нея. По-точно вслушвах се в мекия тембър на нейния сякаш гаснещ глас, единственото нещо, носещо ми облекчение в тази обезсилваща липса на материалност, в която затъвах постепенно, все повече и повече, в която пропадах, ужасен и обезумял от прекъсването на контакта със света.
Изобщо не споменаваше за експедицията, за безнадеждното ни положение. Наистина защо не чух от Ейсие и думичка за онова, което се случи на поляната сред джунглата?
Още веднъж преживявам сцената с кентаврите. Потресен съм. Тази сцена е завладяла изцяло въображението ми. Виждам я толкова ясно, като че ли се разиграва пред очите ми в момента.
Танцуват в ритъма, отмерван от копитата на внушителните кентаври. В светлината на двете слънца те без свян се съвкупяват с гърдестите самки. Великолепна е красотата на тези неземни същества. Техните закръглени женски форми, широките бедра, дългите деликатни пръсти. Белотата на кожата върху острата черна козина на самците.
Конска козина, конски копита. Ритъм. Очарован съм от тази сцена на получовешки, полуживотински ухажвания. Оглушен съм от ритмичния тропот, от който трепери ливадата. И тогава съзирам Ейсие.
Червена светкавица от лъчемета. Светкавично изчезване на кентаврите. След глъчта — мъртвило. Тишина и сред нея това тяло, наполовина женско, наполовина животинско. Лежи по гръб, потънало в зеленината на моравата. Разголено, с две разперени човешки ръце и сгърчени в страдание крака. Изпод гърдата — струйка кръв. Неразбираемо, болезнено насилие.
— Ейсие, защо направи това там, в джунглата? Защо я уби?
— За какво говориш? Аз да съм убивала? Изненадана и учудена. Вече започвам и на себе си да не вярвам.
— Сигурен съм — настоявам толкова по-упорито, колкото по-малко си вярвам.
— Горкичкият, от болестта ти се привижда.
Гали ме по лицето. Кому биха могли да причинят зло тези копринено меки ръце?
— Лъжеш! — викам.
— Как можеш? — прекъсва тя ласките си. Веднага изпадам в плен на самотата. Бързо грабвам ръката й и я слагам на лицето си. Премествам я на шията, на гърдите си. Послушна е, но пасивна.