— Нали видях, със собствените си очи видях как излезе от джунглата.
— Не е истина. Не съм излизала. Ти имаше силен пристъп. А това, което е в нашето въображение, в болната или здравата фантазия, в сънищата и дрямката, в болестта или халюцинациите, се преживява като истинско.
— Истинско, истинско — казвам, разтърсен от нейното докосване. — Как така? Значи не си стреляла в онази самка?
Вече не крещя, а едва-едва шепна. Предпочитам лъжата пред истината. Така си казвам: предпочитам да повярвам в лъжата, отколкото да зная истината — най-горчивата истина.
Тогава тя повтаря, едва сега за втори път ми съобщава:
— Джото избяга и това е нашата действителност. Нашата истина.
Разбирам, че експедицията е останала за пореден път без командир и в съгласие с всички идиотски инструкции за подобни експедиции мой е редът да поема командуването. Трябва да го поема въпреки болестта ми. Аз зная най-много и съм длъжен да изведа останалите, шепичката хора от прокълнатата земя. От света, който ненавиждам от самото начало, който ненавиждам още от мига, когато започнах да го създавам, разпалвайки жарава над мъртвата земя, за да изтръгна насила живот от нея.
Измъчват ме подозрения. Джото не понасяше Ейсие. Още си началото на експедицията се заяждаше с нея. Именно той, виждайки страшната смърт на Кардера, изостави Ейсие сред потоците лава. Той пръв намери път за бягство — за себе си и за неколцина свои най-близки приятели. Не го показа на другите. Оправдаваше се пред мен, че не е имал време да ни предупреди. Не можел, твърдеше, да рискува живота на тези, чието спасение било сигурно.
— Но не само аз бях открил планинската пътечка, по която изведох своите хора. Ейсие я знаеше не по-зле от мен и можеше да спаси другите, сигурен съм, можеше.
Така каза Джото, когато Ейсие пред всички го обвини в страхливост и липса на солидарност. Упрекът й прозвуча като обвинение в предателство. Ала в джунглата — изтощени, изоставени и лишени от повечето човешки черти, обхванати от животински ужас, — ние нямахме нито време, нито желание да дирим демокрация и справедливост.
От мига, в който тя отправи упрека си, приятелите на Джото гледаха накриво не само спасеното по чудо, да, по чудо, момиче, но и мен самия. Аз съм винаги с Ейсие, при всеки случай, изискващ общи действия, помощ, добър съвет. Признавам — и ласки също. Чувствувам непреодолима нужда, необходимост да бъдем заедно, откакто притиснах безчувственото й тяло, докоснах нейната жива кожа при паническото бягство от малкия ад.
Пак Джото беше по-късно този, който обвини Ейсие, че разрушавала енергетичните кубчета. Смятам, че въпреки всичко той каза истината, че той знаеше за нея повече от мен, влюбения до уши, комуто не е нужно да знае повече, отколкото е необходимо, за да обича. Защото не мога да отрека: истината за това момиче би могла да бъде съвсем различна от моите мисли и преценки за него. Просто се страхувам да погледна Ейсие в друга светлина. Чудя се дали това е любов или просто страх да не загубя единственото си близко същество. Любов или зависимост, сляпа и хипнотична, от другия човек, който беше моя връзка с материалния свят при все по-честите пристъпи на болестта? Значи ми трябва лъжа, парадокс, пародия на истината и действителността, за да мога да усещам действителността. Отвратителен парадокс.
Ейсие стреля в самката на зелената морава и разговаря с някой непознат, с някакви двама мъже за смъртта, която те не разбират или не искат да разберат. Или още по-лошо — за моята смърт, която тя не иска да причини. И убива самката на кентаврите. Спаси ли ме? На каква цена? Само след миг и Ейсие, и гласовете на онези мъже ги нямаше. Нямаше нищо освен моето непрестанно мислене, мислене без сетива, водещо до безумие. Останах сам в борбата с болестта, загубих връзка с действителността, с истината. И с лъжата. В такива мигове не виждам и не чувам. Разпадам се. И пак Ейсие.
Издърпва ме от тази бездна, в която съзнанието ми все още тлее отчаяно и немощно. Нервно съобщава, че Джото вече го няма. Избягал ли е? Не му ли е помогнала тя? За нея е изгодно да се отърве от него, неудобния обвинител, а може би и свидетел на необясними или по-скоро — необяснени постъпки.
— Не ме милвай — отблъсвам ръката й. — Все още те подозирам.
— За какво?
— За онези изстрели там, в джунглата. И за това, че си се отървала от Джото. Подозирам те.
— Ще извикам неговите приятелчета. Знаеш колко ме обичат те. Нека ти кажат как е било наистина. Какво става с теб? Още ли смесваш действителността с виденията на болестта?
— А теб не те ли преследват прескачания от действителността в безтелесността, в изчезването на материята?