Мълчи. Гледа ме. На лицето й е изписан израз на всеобхващаща нежност.
— Може би си права — казвам хладно, насилвам се да говоря хладно. — Наистина смесвам истината и халюцинациите. Но я ми кажи защо ти от първия миг, от момента, когато те спасих и дойде в съзнание, не ни помагаш, деликатно казано, да се измъкнем. Не помагаш.
— Измъкването оттук е чиста фикция. Дори ако Джото стигне до граничната пукнатина или чак до реката, никога няма да я премине. Как може да не се вярва на толкова много уреди? Знаеш техните неизменни показания: границата между този нов и стария, нашия някогашен свят, не може да се премине. Все едно че изобщо я няма. Разбери за какво става дума. Нека Джото и другите се опитват да преминат тази граница, нека изпадат в безнадеждни ситуации, нека изчезнат, където им видят, очите, а нас да оставят на мира. За миг, за част от секундата, когато ще бъдем най-сетне насаме и наистина заедно.
Тези приказчици са ми познати. Ала откъде ги знам, дали съм ги предчувствувал, или винаги са си били в мен? Важното е, че не я слушам внимателно.
Опитвам се да стана.
Не само пристъпите на болестта ме водят към безумието. До лудост могат да те докарат и проклетите, все по-досадни и все по-нагли песни на човекомаймуните. Май започвам да ги разбирам. От тях ли черпя информация за това, което става и което трябва да стане тук? Балади за бъдещето, прогнози за нашите съдби. Колкото повече наближаваме пукнатината и голямата гранична река, толкова по-силно звучат песните им — проточени, прилични на вопли.
Ставам. Завива ми се свят, едва се държа на краката си. Жегата е нечовешка. Три крачки до изхода. Отварям вратата. Пред нея — сборище. Измършавели, потни, подивели отломки от експедицията. Слабо познавам тези хора, както слабо познавах и Джото. Нямат ми голямо доверие.
— Не искаме да ни ръководиш ти.
Изрича го най-високият — механик и бионик, като поклаща прошарената си рижа брада.
— Не те познаваме добре. Джото нямаше особено добро мнение за теб. Решихме, че трябва да се подчиняваш на мен. Приятел, ние искаме да се махнем оттук възможно най-бързо. А ти и тя ни пречите. Така казваше той — пречите.
— Дошли сте при мен въоръжени, искате да се биете с мен. Защо? В какво искаш да бъдеш предводител, в това, което всички отдавна правим — в измъкването от тая гнусна, жежка дупка на свобода. Това ли са и твоите амбиции, бионико?
— Не искаме ти да ни ръководиш — знае си той своето. В яда си клати своята заострена, брадата главичка. Побелял е тук, за няколко седмици. Когато дойдохме, беше червенокос.
Избутвам бионика и се приближавам до въоръжените мъже. Те отклоняват поглед. Прехвърлят лъчеметите от ръка в ръка.
— Наистина ли не сте съгласни да ръководя експедицията? А за него сте съгласни?
— Ти си прекалено млад — казва бионикът, — нямаш жизнен опит.
— Известно ви е, че съм ръководил две експедиции в анамарската джунгла, а тя е още по-страшна и от нашата, че Кардера и Джото, макар и да не ме обичаха, се съветваха с мен по всички въпроси. Искам да ви изведа на свобода. На свобода, разбирате ли?
— Ти си болен — викна вторият механик, — болен си и баста! Стига дрънканици! Хайде при роботите, да разчистваме пътя и да местим границата на лагера. Енергията свършва. Не си струва да губим време в пазарлъци. Оставете го да си живее — махна той с ръка към мен. — Болен е.
Бионикът се изплю в краката ми.
— Чакай — спрях го, като го сграбчих за рамото, което той тутакси издърпа. — Нали Джото ви измами, избяга.
— Истина е — отвърна той, гледайки ме право в лицето. — Истина е. Дори ще ти кажа нещо повече. Той измами преди всичко мен. Аз исках да бягаме заедно. Той ремонтира скришом от мен последния въздушен скачач. Открих го, когато се качваше в тази скачаща машинка и с тресящи се от вълнение лапи закопчаваше защитните колани. Скочих, покатерих се, знаеш какви високи, кенгурски крачища има това механично добиче. Бяха вече сгънати, готови за старт. Напрегнати до последна възможност. Явно много голям е трябвало да бъде този първи, стартов скок. С един поглед прецених положението. Увесих се на кабината.
Първо се опита да ме избута с дългия ключ от комплекта инструменти. Посегнах към лъчемета си. Но той ме перна през пръстите. Извика: „Само да мръднеш, ще те убия, ще те утрепя!“ Двигателите завиха на високи обороти, а после засвистяха, както си му е редно. Ако нямаш слушалки, този звук яко поразява. Знаеш впрочем. И него го стегна шапката: не беше успял да си сложи защитния шлем. Търсеше го с едната ръка край себе си, а с другата притискаше до гърдите си насочения към мен лъчемет. И другите се бяха приближили. Вече ги виждах на малката полянка, замъглена, лепкава от гмежта на мухите. Той използва атаката на насекомите. Само с един-единствен скок изчезна. Избяга ми. Ясно беше, че за двама ни нямаше да има нито място, нито храна.