— Защо ми говориш всичко това? Защо ми разправяш за неговата и своята подлост?
— За да знаеш, че вече е дошъл краят на всяко предводителство, че ние сме една побъркана сбирщина нещастници, борещи се кой пръв ще дотича до финала. Ти би ни пречил в този бяг, в който само единици имат шанс за спасение. Разбираш ли? Ще бягаме оттук, мамейки се взаимно. Ще бягаме поотделно или по двама. За всички ни няма да стигнат нито силите, нито енергията, нито храната. С какво ще ловуваш, когато изгасне лъчението в твоя лъчемет? С какво, кажи де?
— Защо ми говориш това, негоднико?
— Все още ли не разбираш? Предлагам ти съюз. Ти си болен, имаш нужда от мен, силния, а аз пък се нуждая от твоите знания. Просто и ясно.
— Чупка! — викам.
Ейсие стой до мен с лъчемет в ръка. Бионикът Свен се озъбва към нея над рижо-бялата си брада и разтърсва лъчемета.
— Имаш късмет, хърбо, че не ти светих маслото.
Опитвам се да изтръгна лъчемета от ръката на Ейсие. Но тя не го пуска. По-силна е, отколкото си мислех, или аз съм по-слаб, все по-слаб. От небето струи зной. Ейсие е вече в ъгъла на нашата барака, тук е значително по-хладно — климатичната инсталация, остатъци от климатичната инсталация. Обляга се на дебелата рогозка на стената. Не казва нищо. Оставила е лъчемета на масичката. Идва до мен със ситни стъпки. Аз съм потънал в пот. Задъхан. Подозренията изчезват, сякаш никога не ги е имало. Вярвам й — повече, отколкото на самия себе си.
Обаче после, когато, легнала до мен, тя се обръща деликатно с гръб, съмненията пак ме обхващат. Не относно бягството на Джото, а отново за сцената на моравата.
Пак се връщам към нея. Никога няма да я изтрия от паметта си. Преследва ме картината, пренесена в този жарък пущинак сякаш направо от митологията, от далечното измислено минало, изучавано през куп за грош някога в училище.
Митологична картина, замазана от червения изстрел на Ейсие. Милвам нежно кожата й, която никога не се изпотява. Ейсие доверчиво се е сгушила в мен. Вслушвам се в крясъците на джунглата, поутихващи сега, когато залязва естественото слънце. Блаженство? Още по-силно се упреквам за нарастващата си подозрителност. Болестта ми, за която всички вече знаят, убедих се в това, се състои в рязка или постепенна загуба на контакт с материята, със собственото ми тяло и с това, което е около него, с това, което е единственият ми свят, светът на всеки човек. Отчаяно се съпротивлявам пред загубата на кожа. Кожата затваря всички мои вътрешни усещания и ме излага на въздействието на всички идващи отвън възприятия. Какъв великолепен приемник, каква защита, какво чудо на материалното съществуване.
Кожата.
Загубата на кожата, изчезването на контакта е материята обаче не изключва напълно слуха, а преди всичко — не изключва мозъка.
Тогава органът, който управлява вътрешния ми живот, ускорява дейността си, прави по-интензивни моя страх, моето безумие и моята съпротива. Губейки кожата си, чувах — както сега чувам — всички звуци на джунглата, можех по-точно, отколкото в нормалното си състояние, да определя колко човекомаймуни пеят едновременно, както и колко са самците и самките в тяхната група. Различавам най-точно, отделям по някакъв начин крясъците на маймуните, на папагалите, птичето цвърчене и чуруликане, шума от крилата на неоптерите. Въпреки че пропадам в нематериалната пропаст, въпреки че съм лишен от зрение, осезание и обоняние, въпреки че постепенно губя слуха си (и него!), по време на пристъпите различавам всеки щрих от живота край мен, без да виждам и да чувствувам нещо, без да съм в състояние да проверя нещо.
В болестта си напразно търся ръцете на Ейсие, макар момичето да ме уверява:
— Но, любими, аз държа ръката ти, притискам своята до сърцето ти.
По време на пристъпите зная за себе си всичко, независимо от обърканото време, защото миналото, настоящето и бъдещето образуват тогава един голям конгломерат, в който се загубва значението на това, което е било, е и ще бъде. Зная всичко за себе си и другите. Мисля за тях и мисля за себе си като за нещо изключително далечно, все по-чуждо. Зная, че някъде съществува нормалното състояние, на което държа: бих искал да виждам, да чувам и да докосвам, но в същото време не ми е ясно как да съгласувам тези противоречиви впечатления. Светът на кожата загубва смисъла си.
Добре помня как Ейсие уби онази самка и макар да отрича, макар да се оправдава с моята болест, убеден съм, че я уби наистина.