— Ейсие, защо направи това? — питам. Искам да я събудя.
Аз съм този, който се събужда. Ейсие пак не е до мен. Зноят като че ли попарва гъстата зеленина зад прозорците и въпреки климатичната инсталация бавно разтапя и бунгалата. Гледам навън. Гледам през прозореца навън. Ейсие пак я няма. Аз съм сам в лагера, тук вече няма никого.
8
Пак избяга. Сигурно е бърза стъпка на сърна е побягнала към екзорцизмите на кентаврите и двамата невидими убийци. Спя с нея тук от много дни, ала едва сега подозренията ме накараха да я проследя и да открия неща, в които трудно мога да повярвам.
Страх ме е да не изпадна в следващия, по-тежък от досегашните пристъпи на болестта. Болестта и Ейсие. Ейсие и болестта — така свързани една с друга, винаги присъствуващи заедно.
Всички колеги вероятно работят, пришпорвани от желанието да се измъкнат оттук на всяка цена. Само аз, до полуда увлечен в Ейсие, пръв губя надежда за оцеляване, пръв пренебрегвам желязното задължение на всеки, който иска да избяга оттук сам или с другите — задължението да се труди, да пробива в джунглата пътя на мъчителното придвижване към Голямата река.
Хич не ме е грижа, че другите ме презират, нито че ще стана черната овца на човешкото (дали все още човешко?) стадо. Впрочем и без това съм изключен от групата. Сблъсъкът за власт и излиянията на червенокосия Свен, наглото му предложение ме отстраниха от групата.
Повече се страхувам при мисълта за нещо, което усещам, че е нечовешко. То е, че аз все по-малко искам да избягам, все повече съм склонен да приема деликатните, но недвусмислени предложения на Ейсие, че нарушавам солидарността, принципа на общността, който — както си давам сметка с непозната досега сила и яснота — е най-висша повеля на нашето време, а може би и на всички времена.
Възможно е именно благодарение на солидарността човечеството да е оцеляло от стихийните бедствия и собствените си дрязги. Солидарността е свързвала в едно здравата верига на причините и следствията, историята на човека на Земята. В различните епохи е приемала различен облик. Била е закрепена дълбоко в корените и каноните на религиите, в древните философии и най-новите политически доктрини. Не винаги е имала ясно изразени форми, не винаги очертанията й са били чисти, категорични. Само в критични ситуации тя изкристализира в най-класическия си вид. Нарушаването на принципа засяга всички и всеки поотделно. Удря в обществото и в единицата. Съгреших, аз съм все погрешен.
Но как изглеждат нещата в действителност? Най-напред монтирам изкуствено слънце, после го разрушавам, чувствувам вина, покайвам се, докато внезапно, скоро след това, преставам да бъда грешник. Сега пък бягам от своето малко общество в своя егоизъм. Да, телесното удоволствие, телесното наслаждение винаги са били особено важни за мен. А какво ще стане след миг, какво става вече в мен, какво мисля наистина за Ейсие?
Трескаво се приготвям да я намеря. Уплътнявам комбинезона и маската си. Знам пътя, който води към поляната на кентаврите, и незабавно ще тръгна по него. Ще се постарая да не ме види никой от колегите, нищо да не ми попречи в преследването. Нека те се мамят взаимно, нека мерят сили с дивата природа, която ни е обкръжила с толкова гъст венец, че не ни пуска оттук, нека разрушават тези белезници на праджунглата, нека се борят с животните, нека загиват или побеждават. Какво ме е грижа. Пак съм обхванат от лудост. Тя ме гони през храсталаците, заповядва ми да се навеждам, щом видя колегите, да се обливам с пот от усилие.
Заобикалям предните позиции. На екрана, сред сгъстяващото се кълбо мъгла, която ме задушава, пак виждам другарите си, които изсичат през гъстия шубрак път в тиралиера. Виждам ги как, отбягвайки кълбата насекоми, облепващи маските и очилата им, с мъка поставят на нови места тънките мачти на магнитните прегради.
Към тях напира и се блъска всичко, що е живо, често проблясват червените изстрели на лъчеметите, често туловищата на летящите гущери падат толкова тежко, та чак земята под краката трепери от сгромолясващата се грамада на летящите гиганти. Свалят ги по време на техния бръснещ полет, когато наближават избраната жертва — както някогашните самолети в битка.
Аз също се придвижвам бавно, значително по-бавно, отколкото първия път, защото отбивам мощни атаки. Падам на колене и ми се струва, че повече няма да мога да се боря, че е по-добре да се предам, да умра. Не ми достигат сили, но копнежът пак ми влива енергия и пак отбивам поредната атака на кълбообразните маси. След всеки две-три бързи нападения активността на насекомите намалява, за да ускори после своя ритъм до минутни прекъсвания. Сетне настъпват многочасови паузи, след които рояците от миниатюрни тела отново полепват по всяко оголено място по кожата. Светкавично се разнасят по нея, предизвиквайки шок от погнуса и сърбеж, превръщащи всяко живо същество в кълбо от смешно, но почти смъртоносно страдание.