Минавайки край колегите, забелязвам как няколко души подскачат като щури. Удрят се по бедрата и гърдите с отчаяни викове. Вероятно хищните насекоми са се добрали до тяхната голота, пробождайки едновременно тялото с хиляди жила и впръсквайки отровата си в кръвта и лимфата. Резервоарите с противоотрова проблясват. Разпръскваната под налягане течност прониква през комбинезоните и маските и убива тази гадост.
Така хората се предвижват малко по малко напред. Към кратера, значи и към Голямата река, все по-близо.
Тутакси изпитвам силни угризения на съвестта, че съм напуснал главната позиция на човешкия род. Въпреки това продължавам пътя си подир Ейсие, към пукнатината, като се ориентирам по своите ясни следи от деня, в който открих моравата с кентаврите. Тесният коридор, проправен сред гъсталака на джунглата, се очертава отчетливо. Няма начин да сгреша, да се заблудя.
Сигурен съм, че тук никой не умее да проправя такива просеки. Те са резултат от човешкия труд и свидетелство както за нашата сила и упоритост, така и за физическата ни слабост — неравни, тромаво промушващи се сред зеленината, черни коридори без слънчева светлина, по-горещи и задушни, отколкото откритите пространства, обгаряни едновременно от двете слънца — естественото и изкуственото.
Значи моята история с кентаврите е истинска, иначе коридора нямаше да го има. Следователно Ейсие ме лъже, мами, въвлича ме в някаква гадост, готви ми капан. Нося се напред смело, с нарастваща тревога и все по-силно отчаяние. Ще заловя Ейсие, ще превъзмогна унизителните си чувства. Ще я принудя да признае истината. Дори да се наложи да я нараня или убия.
Спомням си мъжките гласове, които чух след изстрела на Ейсие, след падането на самката. Непознати ли? Чак сега си давам сметка, че единият, със сигурност само единият, в първия момент ми се стори познат по начина на говорене. Това усещане продължи част от секундата, защото само начинът на изразяване ми беше познат, докато тембърът оставаше съвсем неизвестен. Затова пренебрегнах тази следа, забравих за нея веднага, поразен от случилото се и смазан от болестта, която ме сполетя неочаквано.
Вървя по собствените си следи, убеден, че това е правилният път, че всичко, което се случи тогава, преди пристъпа, наистина се разигра пред очите ми.
Колко по-спокоен бих бил, ако този коридор го нямаше, колко по-радостен въпреки безнадеждното положение. „Значи предпочиташ фикцията пред истината — упреквам се, — предпочиташ измамата пред действителността? Значи ти, който се боиш от загубата на телесността, от изчезването на контакта с материята, с единствения свят, към който принадлежиш, все повече предпочиташ фикцията пред своята единствена, любима материалност?“ Именно това е егоизмът — ставам гъвкав и еластичен според това как ми изнася.
Презирам се.
Джунглата свършва. Отсреща проблясват кърваво-сребристите растителни саби, разположени от другата страна на поляната сякаш нарочно на равни редове. Кентаврите пак танцуват със своите самки. Самоуверени, не ги е страх от никого. Както тогава, сякаш нищо не е станало. Като че ли това, което се случи, никога не е било. Митологията е все така жива.
Привеждам се, сякаш предугаждам, че съм следен, и продължавам сред гъсталака, криволичейки, макар промушването през новата просека да изчерпва и без това доста намалелите ми сили. Но този път не излизам непредпазливо на моравата, както тогава. Напредвам — крачка след крачка, старая се да не вдигам шум, което впрочем не е толкова трудно при глъчката в джунглата. Вървя бавно, успоредно на поляната. Претърсвам края й, храсталаците наоколо. Нали при незабравимата сцена със самката Ейсие се укриваше наблизо и тук някъде, вероятно лагеруват нейните приятели, чиито гласове чух непосредствено след изстрела.
Придвижвам се ту изправен, ту на четири крака, спирам, оглеждам се. На това място пейзажът е чист, мъглата е рядка, сякаш някой я е изсмукал. В главата ми се върти мисълта: „Дали това не е сборният пункт за Ейсие и нейните тайнствени гласове?“ Защото не видях никакви хора. Не, всичко това са фантазии, врели-некипели.
В този миг Ейсие вероятно се намира другаде. Може би близо до колегите, преместващи границата на нашия лагер. Там е — сама или с някои колеги, нейни близки. Не познавам добре всички членове на експедицията така добре, че да ги позная по гласа или начина на говорене. Не е задължително случката с убийството на самката да бъде звено от разиграващите се събития, чиято, нишка търся аз.