И все пак някаква сила ме дърпа към тази поляна, разтърсвана от ритъм и тропот на копита. Магнетична сила. Непрестанно ми се струва, че Ейсие ме зове, че има нужда от помощ, изпаднала е в някаква непредвидена ситуация. Вплетена в афера, с която не иска да има нищо общо. Нали тя може да е под нечие влияние или натиск, може да е принуждавана да ни попречи да стигнем до пукнатината, но както винаги пак се опитвам да я защищавам от собствените си подозрения.
Не разбирам само кой би искал да причини смъртта ни в този пущинак. Какви цели и амбиции биха могли да го ръководят? В този район, който сам по себе си е огнена, безмилостна смърт, мисълта за смъртна опасна човешка интрига ми се струва анахронична, смешна, направо невъзможна.
А може би не всички, които ние смятахме за загинали, са се изпържили в потоците лава?
Кой знае дали някои не са оживели, както се спасихме и ние. Тъкмо те може би си имат съображения. Ами ако са направили открития, които не искат да делят с другите? Ами ако са се свързали с чудовищата, чудовища дори разумни, които едва ли липсват в този богат живот наоколо? Блъскам си главата кой би могъл наистина да желае гибелта на жалките останки от експедицията, дето вече нямат намерение да откриват, да изясняват, да изследват каквото и да било.
Шепичка хорица, вече не и хора, желаещи само да избягат, нищо повече. Смешно предположение, нали?
Но може и да е така. Причините за избухването на всички войни също ни се струват смешни, когато ги разглеждаме от дистанцията на времето. Нито една война не би трябвало да избухне. А те са си избухвали и историята старателно ги е отбелязвала.
„Ейсие — мисля си с горчивина — вероятно принадлежи към фракция, настроена враждебно към експедицията. Все едно какви са мотивите на тази враждебност. Принудена е да играе наивно своята двулика роля.“
При тези мисли изпадам в отчаяние. Чувствувам се измамен, предаден и — като връх на всичко — захвърлен в лапите на болестта. Отсега нататък някаква необяснима пропаст ще ме дели от моята Ейсие — спасена от вулканичния ад, прегръщана, нежна, измъкваща ме от болестта; от Ейсие — хладната амазонка с лъчемет, прицелен в сърцето на странното същество — полужена-полуживотно. Какво друго обяснение за думите на придружаващите я мъже? Несъмнено те искаха да ме премахнат.
Пак те.
— Затаявам дъх.
Сигурен съм, че се приближавам до някого, който не пее провлачено на човекомаймунски, а говори на истински, човешки език.
Чувам думи, откъслеци от по-дълго изречение, чийто смисъл не улавям. „Бързане? забранено? е? наблизо? наближава.“ Това „наближава“ може да се отнася и за мен. Ако изобщо някой говори. Защото, когато отмествам последните възли от растения, търсейки говорещия, не виждам никого.
Зеленина — тъмна, плътна, непроницаема. Изглежда черна от контраста със слънчевата поляна насред джунглата. Дива, бълваща дим и изпарения, смърдяща на газове, каквито никога преди не съм помирисвал. Стоя в подножието на хълмче с набучени един до друг гладки стволове. Короните на дърветата се виждат само ако вирнеш глава нагоре. За да се добереш до стеблото, трябва да изсечеш сума ти ниски храсти и десетки лиани, които пречат да го достигнеш. Мятам се от храст до храст, сека настървено, режа на парчета и разкъсвам лиани, избивам рояците насекоми, които се тикат в лицето ми. Нищо, няма нищо.
И изведнъж:
— Ейсие, забранявам ти да отлагаш повече, това е риск, най-големият риск.
Съвсем до мен звучи този глас с толкова познат начин на говорене. Струва ми се, че вече се досещам кой говори така. Гласът е толкова наблизо, че се отрива о мен, гърми над ухото ми. Обаче до мен не стои никой, никой не минава наоколо.
Ейсие:
— Ти самият рискуваш повече. Бягаш. Не бягай! Изтръпвам от страх. Тези, които говорят за риска, със сигурност са до мен. Плаши ме това, че точно сега, когато почти съм се добрал до ядрото на тайната, сега, когато стоя сам в храстите, сред които никой няма да ме забележи, ще ме връхлети пристъп. Не виждам тези хора, а ги чувам. Те са много, много близо до мен или пък съм жертва на самоизмама. Възможно е да са по-далече, а ехото да достига до мен през изсечения коридор.
— Ейсие — викам. — Ейсие!
Без да мисля за последствията, започвам, както и онзи път, открито, хаотично и трескаво преследване. Въобразявам си, че гоня Ейсие и нейния другар. В нищо не съм сигурен, оставам без сили и сетива. С последно напрягане на волята си решавам да изтичам на поляната.
Отчаяно крещя — трагична фигура, която буди страх у танцуващите кентаври. В миг, също както тогава, поляната опустява. Достойна и мъртва със своя сиво-зеленикав, изпепелен от слънцето цвят. Тишина.