И пак както тогава едно безжизнено тяло с разперени ръце и сгърчени крака рухва в края на моравата. Под огромен като лапа на допотопно животно корен.
С омекнали крака се насочвам натам. Стъпвам тромаво, залитам, но виждам. Сетивата ми още действуват, все още гледам и виждам.
Ейсие — в несвяст.
Прилепвам ухо до студеното тяло, опитвам се сред грохота на джунглата да уловя ударите на сърцето й.
Ейсие е мъртва. Знаех го отпреди, чувствувах, предчувствувах го. Сигурен бях, че е имала нужда от помощ, че ме е зовяла.
— Ейсие — викам, разтърсвайки я. — Ейсие, съвземи се.
Мъча се да влея насила в стиснатите устни няколко капки от живителното средство, което всеки от нас винаги носи със себе си. Разтривам студеното тяло, разтривам, разтривам. Колко дълго трае това, кой отмерва това време, което ми се струва цяла вечност, време без никаква надежда?
Тихо е, сякаш цялата джунгла е измряла или може би в този миг аз преставам да чувам. Най-сетне.
Гласът на Ейсие:
— Нищо не е станало. Нищо ми няма, любими.
Виждам поляната с най-големи подробности, виждам джунглата, усещам диханието й, вонящо на живот и гниене, само не чувам никакви, абсолютно никакви звуци. Единствено гласът на Ейсие достига до мен. Изпълнен е е радост и утеха. Говори как ме докосва, как ме прегръща, как ме обича.
А в същото време аз разтърсвам мъртвото й тяло.
Втора част
В клопката
1
Днес върху мен рухна голямо дърво.
Няма наименование, обаче със сигурност принадлежи към гигантите от флората на този свят. Флората на двата свята — както на моя стария, така и на този проклетия, новия. В последния миг успях да отскоча, предупреден от трясъка на разцепващия се ствол.
Сякаш избухна бомба. Попаднах само под страничните, най-крайните клонки. Клонки, дребна работа — с дебелината на човешко бедро. Дълго не можех да се измъкна. А когато най-сетне освободих тялото си от притискащата го тежест, трябваше да се измъкна с ровене и от купчината корени, пръст и треволяци. При падането си великанът ги беше изтръгнал, натрошил и смесил.
Бедрото ми е здравата разкъсано, едва спрях кръвотечението от артерията. Вървя с мъка. Но се чувствувам силен въпреки самотата. Същата самота, както на кораба робот, както в търбуха на онзи автоматизиран, космически кит, от който контролирах монтажа на слънцето, монтажа на жаравата за съживяване на земната кора.
Всъщност тук съм по-самотен, отколкото в онзи доброволен затвор. В космоса се налагаше от време на време да се свържа с базата. Наистина контактувахме предимно със сигнали; никога не чувах човешки говор, най-много — което минаваше за акт на благосклонност — стържещия звук на роботите вместо мъртвите надписи. Обаче ако там, в кита, бях пострадал, ако ми се беше случило нещо, вероятно би се появил друг човек, за да лекува мен, затворника.
Тук, в дивата праджунгла, конструирана за фантастичния експеримент с енергията на изкуственото слънце и отпадъците на цивилизацията, не достига и най-слаб отзвук от истинския, от моя земен свят, който съвсем не е далеч оттук. Неколкостотин, може би хиляда километра.
Енергетичните устройства са изчерпани докрай. За телепредаване и телеприемане не може и да се говори. Впрочем изхвърлих безполезните кутийки. Не разполагам също с транспортно средство или някакво по-тежко оръжие. Имам само малък лъчев пистолет, чийто енергетичен индикатор, разположен на дулото, всеки ден сигнализира за по-слабо зареждане и по-малък обсег.
Затова пък се научих да си служа майсторски с мачетето, брадвата и чука. Те са основните инструменти и оръжия, които ми позволяват да остана жив. Въпреки непрестанните ми усилия да се измъкна от праджунглата констатирам с удивление, че постоянно заобикалям димящата пукнатина. От ридовете сред гъсталака забелязвам понякога блясъка на Голямата река. Нямам представа как бих могъл да премина до другия бряг през нейното широко, буйно течение.
От първия разузнавателен полет над тази земя, тогава обсебена от изгарящите вулкани, чудесно помня разлятото, лъскаво туловище, покрито с кафяви бръчки. Във високите речни вълни се вливаха потоци лава, сгромолясваха се планини и хълмове, рухваха внушителни гори. Водата поглъщаше всичко, пълноводна, бурна, устремена към океана, сякаш копнееща да се освободи възможно най-бързо от досадното бреме.
Сега блясъкът й е вече син. Земята се втвърдява, кратерите се запушват, лавата престава да тече, мъглите са по-редки. Затова пък животните са в изобилие — всевъзможни рояци и стада.