Напирам бясно напред, за да стигна до реката. Да застана най-сетне над нейния стръмен бряг.
Интересно дали ще се случи да изляза на скала, остро снижаваща се към течението, или ще се наложи най-напред да премина зоната на мочурливите, просторни и опасни блата, които от високото изглеждат като вулканична лава. Знам обаче със сигурност, че се намирам в район, достатъчно отдалечен от все още действуващите вулкани, и че техните изригвания не могат да ми навредят.
Инцидентът с дървото ми се стори подозрителен. Като куцах и влачех ранения си крак, обиколих огромния пън и точно на мястото, където се бе пречупил, под краката, видях здрава, месеста и гладка дървесна тъкан. Приличаше на прясно отрязано или по-скоро — поотрязана донякъде с трион или лъчево острие. Това би могло да бъде продължение на действията на невидимите същества, които ми отнеха Ейсие и унищожиха останалите членове на експедицията. Ейсие търпеливо ми разясняваше колко възвишени са техните мотиви. По дяволите възвишените мотиви! Изобщо не си спомням как тогава, след като я открих бездиханна на кентавърската поляна, съм успял да стигна с безжизненото й тяло в обсега на магнитните мачти на лагера.
Помня само как колегите ме заобиколиха, как напираха към мен, ругаеха и ме заплашваха. Тогава иззад сбитата група дангалаци излезе Кардера.
Да, Кардера.
А нали бях видял със собствените си очи как го разтапяше лавата в малкия ад в който попаднахме и от който се спасиха само няколко души от експедицията — в началото, още в самото начало. Непосредствено след приземяването.
Мъчех се да съживя Ейсие, така че просто не обърнах внимание на Кардера.
Той заговори към напиращата тълпа:
— Разотивайте се, хайде, махайте се, не я е убил той! Тогава разбрах откъде ми беше познат единият от мъжките гласове, които с повелителен тон придружаваха момичето в сцената с кентаврите. Отново се нахвърлих върху него, ръмжейки като звяр през стиснатите си зъби.
Той ме отблъсна изненадващо лесно, въпреки че беше нисък и дебел.
Не помагаха препаратите, с които часове, дълги като векове часове, се опитвах да вдъхна живот на моята все по-безчувствена Ейсие. Не помагаха разтривките и изкуственото дишане, при които използвах и няколко хитроумни апарата, включени въпреки протестите на другите, че съм щял да изразходвам остатъците от енергия. Отчаянието ми се засилваше от умопомрачението и безразсъдството, разбирах, че тя наистина е мъртва, ала в същото време в ушите ми звучеше като най-възхитителен рефрен:
— Аз съм жива, любими, с теб съм. Наистина нищо лошо не се е случило с мен.
— Остави я, позволи й да остане така, както си лежи — каза Кардера с тона, който толкова мразя.
— Вие сте я убили!
Крещях, нахвърлях се върху него. Със сила ме разделиха от тялото й. Завързаха ме и ме хвърлиха в друго бунгало, в противоположния край на лагера. Свестих се, когато рижият Свен с преждевременно побелялата брада се надвеси над мен.
— Ейсие? — попитах.
— Непрекъснато някой дежури до тялото й, до нея — поправи се той. — Но не за нея дойдох, не за нея. Искам да ти кажа, че открихме следи от предишната експедиция, може би от предишните експедиции. Една или две, не знам. Имаме нужда от теб. Ти разбираш от тия работи.
— Кардера ли те изпраща?
— Никой не ме изпраща. Дойдох, защото знам, че си специалист.
— Нека някой непрекъснато бди над тялото й. Веднага тръгвам с вас. Да видим какво има там.
Думите едва-едва излизаха от устата ми. Бях съвсем оклюмал, като че ли вече не бях същият човек.
— Нека някой бди — тресеше ме, въпреки че беше задушно като никога.
Доближих ръце до ушите си. Притиснах ги, за да не чувам нейния глас, за да остане само една-единствена истина, най-страшната от всички истини. Но една-единствена истина няма никога, няма никъде.
Пред мен е оголена част от праджунглата, пуста поляна, обгорена до самия мозък на тази земя. Нищо не расте по тъмните й, напукани буци пръст. Сред пясъка се валят, сякаш нахвърлени при паническо бягство, мачтите на магнитната защита. В бараките, скрити зад първите храсти до поляната, храсти с чудовищни размери, намерихме купчини безразборно разхвърляни по ъглите измерителни уреди, оръжие, както и предмети за лична хигиена — самобръсначки, огледала, сапуни, тоалетна хартия. Навсякъде, освен в санитарните помещения, беше пълно с тях.
От крановете на преносимите бани-кабини не потече нито капка вода. Отварях и затварях, отварях и затварях тези кранове, като че ли очаквах да работят нормално, съгласно предназначението им. Струваше ми се, че хората, живели тук, са се отдалечили само за миг.