Излезли са от лагера по някаква важна причина и ей сега ще се върнат при нас. Постелките в спалните бяха смачкани, усукани, с ясни следи от телата, търсили сън в жегата, често без резултат. И аз така се мятам в леглото, въртя се насам-натам с часове, въпреки взетите хапчета, и чак след три маневри заспивам, за да скоча на крака подир няколко часа.
Гледах следите от потни, разгорещени тела, които като че ли са били тук преди малко, разхлаждайки се през миг — въпреки климатичната инсталация — със специални течности. Изсъхнали и празни, бутилките стърчаха на масичките до леглата.
Заедно с колегите вървях като автомат от легло на легло, отмествах постелките, кляках, надничах в тъмните ъгли и търсех укрити тела. В ушите ми без прекъсване звучеше нежният глас на Ейсие, който ме молеше да не се поддавам на паниката, да се успокоя, защото не след дълго тя със сигурност ще дойде при мен. Напълно си давах сметка за растящото в мен безумие, за раздвоението на съзнанието ми, което разделяше света на материален, действителен, обуславящ моето съществуване, и на друг един свят, в който няма кожа, нито материя, а тлее само гласът на Ейсие:
— Нищо няма, наистина нищо. Нищо не ми е станало. Не биваше да ме носиш в лагера, съвсем не биваше. Но ще се видим.
Говореше ми, молеше ме, умоляваше ме, припомняше ми моменти от близостта ни, а аз се влачех от барака в барака, от лаборатория в лаборатория. Обикалях спалните, санитарните помещения и кухни, откривайки с трепване на сърцето все още дишащи с останалата енергия компютри и климатични устройства. На всяка цена исках да открия макар и една следа от хората, живели в този лагер.
— Търсиш черната кутия на експедицията, нали? Напразни усилия — каза Кардера. Не обясняваше откъде се е взел тук. По какъв начин е оцелял, как се е свързал с моите другари.
Те се държаха така, сякаш той никога не бе отсъствувал, като че неговата смърт в лавата с температура до хиляда градуса по Целзий никога не е била.
Дразнех се от мълчанието му. Длъжен беше да обясни, макар и само с няколко думи. Свързвах мълчанието му с тайната на гласовете, които придружаваха Ейсие по време на първата й проява с лъчемета в сцената с кентаврите и при втората случка на същото място. Дразнех се. Но не го питах нищо, чаках удобен момент да остана насаме с този човек. Имах да уреждам с него и стари сметки.
— Преди да те доведем тук — продължи Кардера, наблюдавайки ме внимателно, — разгледахме всеки сандък, всеки предмет в този пуст лагер. Проверихме всяка педя земя. Не открихме нито черната кутия, нито стъпки. И последните термоиндикатори, които все още действуваха в нашите лаборатории, не откриха следи от топлина на човешки тела.
— Сигурно са напуснали лагера отдавна — всички заедно. Явно никой не е останал.
— Връщаме ли се? — попита Кардера.
Всички имахме чувството, че сме посетили гробище, в което са погребани най-близките ни хора. Въпреки горещината, въпреки нападенията на насекомите колегите забързаха към нашия лагер. Аз умишлено изостанах. Кардера вървеше наред с мен. Също умишлено.
— Колко има оттук до пукнатината? — запитах.
— Не зная точно — отговори той, като се вторачи с известно колебание или опасение към южната част на праджунглата. — Сигурно не е далече. Гледай, вижда се как дими.
Другарите ни изчезнаха в сянката на горския гъсталак. От него се носеше все по-гръмък шум. Отново зазвучаха песните на човекомаймуните — песни, които разбирам все по-добре. Погледнах към кратера. Над черната стена на плътната растителност, която изглеждаше оттук като висок, неравен гребен, забит в избелялото, почти бяло от жегата небе, се кълбяха истински облаци. Необикновен изглед. Там винаги имаше само мъгла или избеляла синева. Никога не бяхме виждали облаци, освен ако не димяха кратерите на далечните вулкани. Бялото мазило бликаше над гребена, заливаше парцаливата линия на хоризонта и се спускаше надолу.
— Да, съвсем близо е — потвърдих.
— Вероятно те са се опитвали да се измъкнат тук от тази клопка.
Кардера наблегна на думата „клопка“.
— Говориш така, сякаш си сигурен, че оттук никой не може да се измъкне.
— Били са оборудвани не по-зле от нас, техниката им е била в по-добро състояние. Очевидно не са пострадали от вулканичния катаклизъм в такава степен, както ние.
Той замълча. Явно очакваше на това място да му задам въпрос. Но аз се преструвах, че не разбирам тази пауза. Нека продължи.
Нека се изприкаже.
— По-точно вулканите не са унищожили при тях нищо, те са запазили енергията си и апаратурата в най-добро състояние. А въпреки това?