— Не слушай този негодник — изрече в ухото ми Ейсие с този свой вечно присъствуващ глас, — защо слушаш глупостите му? Връщай се, връщай се при мен.
Кардера ме погледна подозрително:
— Каза ли нещо?
— Ти чу ли ме да говоря нещо? — отвърнах с въпрос.
— Разбира се, че чух. Тук ще откачим напълно, ако не успеем?
— Наистина ли и ти чу нейния глас? Стори ми се, че той ме гледа със съчувствие.
— Остави тези празни приказки — рече. — Няма и следа от ония хора, няма и следа, все едно че са се изпарили във въздуха, все едно че никога не ги е имало, а тези предмети сами са се озовали в лагера.
Огледах се назад. Зад открития, изоставен лагер на нашите предшественици се издигаше праджунглата. Идентичен черен гребен около обгорената от хората плешивина. Както навсякъде наоколо.
В тази плешивина май открих оредяла черта. Да, нещо като пътче в перчема на праджунглата. Разбрах, че и те, участниците в експедицията, от която са останали само предметите, мъртви и без значение, както всички човешки вещи, лишени от човешка цел, че и те, които са били тук и са загинали, както вероятно ще загинем и ние (разгадавах тази прокоба в песните на човекомаймуните), са се промъквали към Голямата река през просеката в джунглата. По същата просека, която ние само сме поразширили. Вървели сме по един и същи път.
Просеката се свързваше с лагера, с нашия последен лагер. Разбрах също, че предишната експедиция се е стремяла да се измъкне от дивата джунгла по най-прекия път, който са й посочили точните уреди. А ние сме придвижвали лагера си по нейния маршрут. И то също в резултат на изчисленията на оцелелите уреди.
Значи неизбежност.
Линията на най-малкото съпротивление в този малък свят, предлагащ на хората изобилие от изненадващи и все по-драстични приключения. Да не би този път да е бил предназначен за хора специално от съдбата?
Дали от съдбата?
Път-клопка?
Принудителен маршрут, привидно най-удобният, защото е най-пряк и до известна степен очертан.
— Принудиха ни да изберем този път — каза Кардера и посочи ясно очертаната чупка в гребена на джунглата. Чупката, означаваща мястото на нашето придвижване в близост до пукнатината.
— Необикновено стечение на обстоятелствата или резултат от механична игра на цифрите?
— Не го слушай тоя негодник — пак рече Ейсие. Гласът й беше умоляващ: — Не го слушай. И не му вярвай. Той лъже.
Стояхме на място и се озъртахме зорко наоколо. Ейсие замълча, моето умопомрачение поугасна. Чувствувах единствено надигащата се вълна на жалост и копнеж. Без този глас се превръщах в нищожество, самотата ме смачкваше и ме притискаше към разпалената почва, превръщаше ме от човек в мравка.
— И ти ли чувствуваш, че сме изолирани и поотделно изчезваме в този капан? — питам го въпреки нежеланието си — само и само да се отърся от усещането, че съм безпомощна мравка.
— Добре го каза. Това е капан. Който се приземи тук, ще бъде принуден да върви по пътя на онези, изчезналите, по нашия път. Няма и да търси друг. Впрочем друг път няма. Сам ще се убедиш, както аз се убедих. Въпреки това се опитвам да избягам.
— И точно ти ли ме уговаряш да бягаме?
— Остави тая работа, не те уговарям, никого не уговарям. Повече нямам намерение да заповядвам — нито на теб, нито другиму. Сам ще разбереш. Погледни, вгледай се внимателно в пейзажа. Там, отсреща. Точно срещу нас.
Укриваше ли нещо от мен, преструваше ли се? Насочих поглед в указаната посока. И на това място гребенът на праджунглата се пречупваше дълбоко. Пропадаше в тясно, триъгълно дефиле, каквото природата в никакъв случай не би могла да сътвори. Просто парче изрязан гъсталак от праджунглата. Само че до това място не беше стигал никой от нашата експедиция.
— Ще отида там — викнах, — може да е следа от другата експедиция. Ще видя какво представлява. Не е далеч.
— Ще загинеш — отвърна той. — Докато сме на прочистените терени, оскъдно обрасли с дървета и храсти, и преди всичко — под благодатната закрила на магнитната бариера, не сме застрашени от нищо. Онзи участък е извън всякаква защита. Ако хората се мобилизират, ако поработим половин нощ по преместването на мачтите, след десет-петнайсет часа ще сме там. Не ходи, не ходи сам.
Чувствувах, че говори това както на мен, така и на себе си, че и той гори от желание да види този път, за да разбере дали са го прорязали предшествениците ни. Кой знае, може би там ще открием и следи от лагера на втората експедиция. Възможно беше пътят да скрива тайната на предишните експедиции, както и да повлияе върху нашата по-нататъшна съдба. Чувствувахме, предчувствувахме клопка. Струваше ни се, че осъзнаването на този факт ни дава шанс, различен от онзи при заобикалянето на гигантската яма по пътя към Голямата река.