— Ще коригираме програмата за измъкване, съставена от компютрите ни — заявих, — ще се доберем до реката по друг начин, а не като онези нещастници.
Кардера ме изгледа с характерната си иронична усмивчица, която аз толкова мразех. Враждебните чувства у мен пак се събудиха.
— Прави каквото знаеш — отговори.
Той нахлузи маската дълбоко над ушите, прикрепи я към защитния комбинезон, извади лъчемета от кобура и бързо се отдалечи. Поколебах се как да постъпя. Да тръгна подире му щеше да означава капитулация, подчиняване на неговата воля. Самотната експедиция и неизвестността беше свързана с риск, а и се отдалечавах от тялото на Ейсие. Въпреки логиката, въпреки чувствата си бавно, да, дори може би прекалено бавно, се запромъквах през обраслата с рядка, четинеста трева оголена зона към непознатата просека. Тутакси чух гласа на Ейсие:
— Върни се, веднага се връщай. Върни се, умолявам те.
Вървях бавно, но вървях — напук на този глас.
Гласът не млъкваше, продължаваше да звучи, биеше вътре в мен с ритъма на сърцето ми.
Спрях се, обърнах се, погледнах назад. И изведнъж побягнах през прорязаната в острата четина пътечка в обратната посока. Колкото може по-бързо в лагера. При мъртвата Ейсие. Споменът за нейната внезапна и неочаквана безжизненост ме ужаси. Изпълни ме детинска фобия, примитивен страх от смъртта. Гласът мълчеше.
Видях Кардера. Стоеше и гледаше как също като него и аз се промъквам страхливо към закрилата на магнитните прегради. Двете слънца бяха в зенита на бялото като мляко небе. Ни помен от мъгла. Джунглата бе застинала в мълчание. Ох, по-добре да не виждам мъртвото тяло на Ейсие, да не го виждам никога повече, по-добре да бъда самотна, изгубена мравка, осъдена на съдбата си, примирена с мравешкото си провидение.
Въздухът трептеше в мараня, а аз тичах подир Кардера в долината — ту песъчлива, ту камениста. Той ме изчака. Спря се и започна като че ли да се брани от някого, който се опитваше да го улови: махаше с ръце, скачаше на една, после на друга страна, въртеше се като пумпал.
Когато изтичах до него, чух, мога да се закълна, чух втори глас на Ейсие, на моята Ейсие, който викаше на Кардера: „Кардера, върни се, Кардера, върни се. И отивай там.“
— Кардера! — изкрещях. — Какво означава това? И ти ли си болен?
— Гласът — мърмореше Кардера. — Нейният глас. Милата Ейсие.
Разтърсих го със сила, каквато не подозирах, че притежавам в тая жега.
— Какво общо имаш ти с Ейсие?
— Боря се с изчезването. Разбираш ли? Сигурно поне малко разбираш, боря се със своята безплътност. Вече бях веднъж откъм тяхната страна, не съществувах. Ти наричаш това болест.
— Но нали те има, аз те виждам.
— Аз почти не те забелязвам — все така мърмореше той. — Този глас, гласът, Ейсие, Ейсие.
А после сякаш се освободи от оплитащите го вериги. Протегна ръце и направи няколко гимнастически движения.
— Напук на този глас идвам с теб в лагера — викна.
— По-бързо, по-бързо — приканваше ме Ейсие, — същият глас, който се опитваше да задържи и него.
Но и на двамата ни се струваше, че само той чува наистина гласа на Ейсие, само той има право да го чува, че момичето отправя молбата си само към него.
Ускорихме своя бяг. Задъхвани, в несвяст, всеки очакващ изненади, новини, поразителни неща според въображението си, по свой начин. Тичахме рамо до рамо, водени от нейния глас.
В центъра на лагера, в бараката с лабораториите, енергетичната станция и най-важните уреди имаше няколко души. Като ни видяха, те изтичаха към нас и се опитаха да ни задържат. Нямам представа какво ни приказваха, не зная за какво ни питаха. Досещаха се, предполагам, че сме открили нещо ново. С мъка се освободихме от ръцете им.
И двамата едновременно нахлухме в бараката с тялото на Ейсие, побутвайки се в тесния вход.
— По-бързо, по-бързо — призоваваше нейният глас.
Тялото й лежеше мъртво, посиняло, вкочанено.
В един глас завикахме, захлипахме.
Чувствувах, че наближава поредният пристъп на болестта. Погледът ми се замъгли, връзката ми със света отслабна, бях сигурен, че болестта ей сега ще ме завладее, обаче гласът замлъкна. Ейсие лежеше на голямото походно легло — неподвижна, с плосък нос, леко сбръчкан, което придаваше на лицето й израз на детска веселост.
Закопнях да загубя своята кожа, та макар и само за да престана да виждам Ейсие. Но пароксизмът на болестта не идваше. „Не идва — помислих си немного смислено, — защото тя не може да ме спаси от него. Значи без нейната обичлива грижовност дори болест няма.“