„Но нали не искаше, не искаше срещу никаква цена — говоря си на глас, почти крещя, — не искаше да захвърлиш своята телесност, да се отървеш от чувствителната кожа дори заради Ейсие.“
Огромното, могъщо дърво, изпод чиито корени едва се измъкнах с кървящи ръка и бедро, още веднъж ми напомни за това.
Въпреки че съм замаян, пак оглеждам мястото, където се пречупи поваленият пред мен гигант. Отново се връща вълната на спомените и отново се изпълвам с убеждението, че катастрофата, от която по чудо се спасих, не е дело на случайността. Приписвам спасението си на своя все още буден и дори изострен инстинкт за самосъхранение, на своя жизнен опит, на навика да реагирам бързо на опасностите, придобит още в експедициите на Анамарс и навигационната служба.
Най-голям опит придобих обаче в самотните си лутания в тази джунгла, след като загубих всички хора край мен, до един. Никого си нямам. Сам съм сред агресивната, враждебно настроена природа, изправен пред лицето на сили, чиято мощ не съм в състояние да оценя.
Аз съм единственият човек в това херметично изолирано и разширяващо се кътче от старата планета. Нито за миг не ме напускат мъката и копнежът по Ейсие.
Рухването на дървото ми дава да разбера, че все още имам някакъв шанс, вероятно нищожен, но все пак шанс да водя преговори за място до нея. Все още бих могъл да си възвърна любовта й и да я задържа завинаги. Ала разбирам както всеки жив човек само телесните измервания на любовта, никога не съм приемал и за нищо на света не искам да приема нещо друго.
2
А може би трябваше да го приема?
В лагера не позволих веднага да погребат тялото на Ейсие — нещо, което в тукашните тропически условия бе просто наложително.
Отлагах този момент с убеждения и сила. Заключих се с десет ключа в бунгалото и се въоръжих. Показвах се на прозорците с оръжие, обявявайки с маниакална упоритост, че провеждам изследвания върху нейната кончина. Изследвания, които уж биха били полезни за всички нас. Никой не ми вярваше.
Все пак не можех да седя десетки часове, безмълвно загледан в бялото и неподвижно тяло. Положението ставаше непоносимо. Освен това трябваше да участвувам в преместването на лагера в неотдавна откритата база на предишната експедиция.
Работехме нощем, за първи път използвахме роботи, обаче не след дълго се наложи да намалим броя им с две трети, за да икономисваме остатъците от акумулираната енергия.
Парадоксално беше, че в зноя на двете слънца не разполагахме с нито един изправен преобразовател на енергия. Всички бяха извадени от строя, а ремонтът им в тукашните условия изискваше да се изгуби толкова време, че единодушно се отказахме от него.
Намалихме също само до няколко броя механизираните устройства, необходими за транспортните и изкопните работи. Впрочем още в началото на експедицията и те, както и роботите, се оказаха напълно безполезни за преправянето на пътя през праджунглата. Зависеха от централния компютър, който лавата бе унищожила, и затова не можаха да се приспособят към ситуацията. Тук беше нужна човешка изобретателност, инициативност, гъвкавост. И човешка издръжливост.
Не беше за вярване как машините, изпълняващи безупречно много трудни задачи в условията на цивилизацията, отказваха да се подчиняват в първичните условия. Какво пък, ние сме по-издръжливи, много по-издръжливи от своите създания. Например атаките на насекомите вредяха повече на машините. Множествата дребни същества се натикваха в най-тесните пролуки на прецизните системи, изключвайки ги незабавно. А човекът се бореше с насекомите — ослепял, с покрито с язви тяло, но твърд и неотстъпчив. От нас се страхуваха и човекомаймуните, летящите гущери изпитваха респект, а маймуните бягаха с писък още щом ни видеха.
Това не означаваше, че те не ни нападаха. Естествено, научиха се да го правят коварно, от укритие и изневиделица.
Почти от началото на експедицията ни се струваше, че в праджунглата има заговор на всички живи твари против нашето съществуване. От най-малкия, гнусен червей до вероятно доста интелигентните човекомаймуни — всяко животно, всяка живинка ни атакуваше настървено, непрестанно. Когато се изчерпваха силите на едната атака, щафетата поемаха следващите животински съобщества.
Този път горещината и нападенията не пречеха на нашата сговорна група да се придвижва бързо към просеката.
Да, наближихме доста лагера на предшествениците ни, мястото, което Кардера толкова много искаше да огледа и което аз самият горещо желаех да споходя дори с немалък риск.
Без съмнение пътят беше стар, обрасъл обаче с отровно воняща зелена маса. Поколебахме се дали да продължим. Заедно с Кардера предупредихме другите за възможността там да ни чака клопка. Изложихме нашата обща — сигурно за първи път, откакто се познавахме, — обща гледна точка. Останалите ни обявиха за дребни, доморасли философи.