Нали нямаше съмнение, че това е най-прекият път до пукнатината и Голямата река, а той не ни беше показан от някой чужд, от някой враг или дух, нито от провидението, а от компютрите, които все още работеха изправно именно в тази област на изчисленията. Работеха безпогрешно.
— Да не продължим, значи сами да се осъдим на смърт. Да се осъдим да прорязваме пътеки в джунглата, съвсем нови пътеки, да започнем да поваляме първо огромните дървета, растящи съвсем нагъсто едно до друго — сякаш като омагьосани великани от приказките защищават достъпа към мечтаната цел.
— Няма да ни стигнат силите за такава работа. Невъзможно е.
— Точно така, прави сте, няма да ни стигнат силите — съгласи се Кардера и продължи тихо, обръщайки се само към мен: — В това се състои клопката — че друг път няма. Нямаме избор.
Възроптах. Упреквах, предупреждавах, заклевах и проклинах. Незабавно ми отговаряха, че никой няма да носи по-нататък мъртвата Ейсие по по-дългия път. А по този, по-прекия, може и да помогнат да мъкнем нейното тяло, въпреки че тая кретенщина трябва най-сетне да приключи. Аз все още ги баламосвах с изследванията, в които никой не вярваше. Ако не се беше намесил Кардера, трябваше да погребем Ейсие още в стария ни лагер. И двамата отлагахме този обред, и двамата не искахме да се стига до тази крайност.
— Добре, ще тръгнем по стария път — реши Кардера под натиска на преобладаващото мнозинство. Всъщност освен моя глас „против“ мнението на другите съвпадаше.
— Само не забравяйте — добавих аз, — че в цивилизования свят не се е завърнал нито един свидетел на провала на двете експедиции. Следователно това е клопка без изход.
Приеха думите ми със смях, с гръмогласен смях. Вероятно бяха прави. Ние с Кардера защищавахме мнението си, без да сме дълбоко убедени, че е по-добре да изберем друг път, а не този, който стои вече очертан пред нас.
Когато колегите се разпръснаха, захващайки се да преместват магнитната бариера, му казах:
— Мислиш ли, че имаме някакъв шанс за спасение, ако изберем нов път? И аз се надявах, но после сам разбрах колко наивни, колко глупави, именно глупави са тези надежди. Ако неизвестна нам сила се старае да унищожи експедицията, гибелта може да ни чака както на старата, така и на новата пътека — при условие, че изобщо понапреднем.
Той ме погледна, стори ми се, че иска да поясни нещо, да признае нещо, но само каза:
— Може ти да си прав, а може да са прави и те. Исках въпреки всичко да се опитам, да се опитам да избягам.
— Ти знаеш повече от мен. Защо не ми кажеш? Защо не кажеш на тях?
— Мисля, че от моите думи няма да има полза. Никаква полза.
— Говори.
— Достъпът до Голямата река в действителност не е ограничаван от никого. Само че ние ставаме все по-мекушави — от борбата със сляпата природа. Тя е по-хаотична, следователно — и по-сляпа, отколкото беше някогашната, истинска и естествена природа, понеже намесата на човека създаде тук ужасна неразбория, обърка различни закони, привилегии и елементи. Този хаос ще превърне всички ни в безводни и сговорчиви марионетки. Това е целта.
— Значи заплахата не идва от природата?
— Погледни! — изведнъж извика той.
В изблик на надежда нашите другари разширяваха старата пътека. Бяха включили в акцията дори няколко гъсенични колички, на които бяха натоварили струпаните мачти. Рояци наелектризирани насекоми се изсипваха върху тях безспир. Черни, сега вече не кълба, а огромни валма. Сред светкавици те облепваха защитните костюми, отразяваха се от тях, пак удряха със светкавици, повтаряха след миг своята масирана атака. Прииждаха все повече и повече.
Ние двамата бяхме още извън зоната на тази фъртуна, чийто грохот заглуши рева на джунглата.
Гледката беше зашеметяваща — гигантските облаци на насекомите, закрили двете слънца и изстрелващи светкавици, а срещу тях — съпротивляващата се с усилие, но с изключителна упоритост шепичка хора, въоръжени с лазерни тръби, от които струеше червен пламък. След малко всичко се оцвети в червено. Накрая иззад струпаните грамади, които останаха без подкрепления, се показа първото, естественото слънце, а не след дълго проблесна и запрежуря второто, моето, изкуственото.
Внезапно Кардера, който гледаше очарован битката, ми извика нещо неразбрано и хукна към центъра на временния лагер. Още веднъж извика, невъзможно беше да го разбера в гюрултията, затова, заобиколен от падащи кълба насекоми, той ми махна с ръка, без да прекъсва своя бяг, подканвайки ме да го последвам.