Зарязах количката, от която бях започнал да смъквам дългите прътове на магнитните мачти.
Лагерът бе потънал в насекомен облак, който ни се видя още по-черен, понеже идвахме от поляната, обляна от светлината на двете слънца. Кардера се спря до бунгалото с тялото на Ейсие. Натискаше с ръка дръжката, блъскаше вратата с рамо. Искаше да я избие.
— Полудя ли? — викнах.
Дори не ме погледна, удряше с якото си рамо вратата като с таран.
— Какво търсиш там?
— Ейсие — заекна той, — Ейсие, виж, Ейсие. Отдавна не чувах нейния глас. Изведнъж осъзнах тази липса, това прекъсване на моята лудост.
Отблъснах го гневно и преди да успее пак да скочи към вратата, извадих ключа. Кардера си отдъхна, не отделяше поглед от всяко мое движение, следеше как отключвам. Надникна през рамото ми в черното като катран помещение. И тук бъкаше от насекоми. Измираха, изтребвани от нашите хора. Все още се кълбяха, проблясваха слабо от време на време, но все повече от тях падаха на земята, овъглени и мъртви. Изчезваха — разпръснати, изгорени, сякаш никога не са заплашвали някого. Под краката ни приличаха на обикновен прах.
Вътре не се виждаше нищо. И двамата машинално посегнахме към ключа, за да запалим лампата. Но ток нямаше. Цялата енергия беше пренесена на предния фронт. Облепени с лепкавата киша на насекомите, ние се втурнахме в тъмнината на бунгалото. Опипвахме като слепци пространството пред себе си.
Ето го. Леглото на Ейсие, ръбесто, голямо. Закачих с крака си остро стърчащия ръб, спънах се и без да мога да се задържа на крака, протегнах ръце пред себе си. Знаех, че ще ги опра на студеното тяло на Ейсие. Изтръпнах от отчаяние.
Ръцете ми докоснаха чаршафа. Опипвах ли, опипвах този чаршаф. Целия. Чух до себе си вика на Кардера:
— Няма я! Разбрах, че нея я няма.
Сключих ръце на врата му, дебел и жилест, и стиснах здраво пръсти.
— Откъде знаеше, че я няма, казвай къде е тя! Погребали сте я тайно от мен. Казвай къде заровихте тялото й? Хайде, говори!
С едно движение той се освободи.
— Успокой се, овладей се най-сетне. Когато насекомите отстъпиха, чух нейния глас, нейния глас, нали разбираш. Каза ми, че се маха оттук.
— Лъжеш! Умолявам те, кажи къде я захвърлихте?
— Ама ти нищо ли не се досещаш? — Какво?
— Например това, че тя не обичаше само теб. Още ни заобикаляше лепкавата киша на насекомите, не го виждах.
Занемях. Защо ми говори такива неща? Нали никога няма да повярвам. Губех сили. Краката ми се подкосиха. Щях да падна, ако не беше Кардера. Подкрепи ме и ме изведе от бунгалото — навън, сред неописуемата светлина и жега.
— Изслушай ме — започна той, когато потънахме в задуха, — положението е по-различно, отколкото си мислиш ти. Искам да ми повярваш, да ме разбереш добре. Тя наистина би могла да изчезне оттук без ничия помощ. Тя би могла да изчезне оттук по собствено желание. Е, овладей се в края на краищата. Тя е изчезнала оттук сама.
— Обясни ми как е възможно това. Удари ме — завиках, — бий ме! Вземи нож и ме рани или ме убий! Нали тя е мъртва. Кълна ти се, разбирам от тия неща. Беше мъртва. Как би могла да изчезне по собствено желание, по какъв начин? А може би на теб, на теб е предала своята последна воля? Кажи, кажи де. На теб ли?
Какво ми каза той тогава? За какво говореше с гърления си бас в страхотния зной? Че аз съвсем не съм бил нейният единствен любим, че тя обичала и други, може би всички от нашия лагер, че нейното чувство било само инструмент, само средство, а целите й били съвсем други.
— Значи не ме обича? — питах след всеки няколко негови изречения.
— Разбира се, че те обича, обича те — отговаряше той и продължаваше да ми обяснява. А аз пак му задавах същия въпрос, като че нищо друго освен него нямаше значение.
Вече бях забравил, че тя е мъртва, съвсем си бях изгубил ума и само невероятното й изчезване имаше значение. Всъщност пак онова, което смятах за истина, се оказа фикция, онова, което смятах за почтено, излезе измама, а изключителното се оказа банално.
Стори ми се, че напускам тялото си, раздвоявам се и поглеждам към себе си от разстояние, като към чужд човек. Гледам го със съжаление и дори със съчувствие. Горкият инфантилен безумец, комуто е било писано внезапно да прогледне. Съзнанието за предателство, измяна, а може би и цинизъм от страна на Ейсие не ми пречеше да продължавам да я обичам със същата сляпа, адски ревнива любов, каквато изпитах за първи път едва тук, в малкия ад на праджунглата. Предателството будеше ярост и желание за отмъщение, обаче не деформираше образа на любимата, не я принизяваше в очите ми, не й отнемаше нито почитта, нито честта. Аз бях този, който се чувствуваше унизен, незначителен, пионка в голямото начинание, на което служеше тя.