После друга мисъл започна на свой ред да завладява натрапчиво разсъдъка ми, измествайки всички останали. Най-важна, най-висша. Чак сега. Какво значение имаше дали ми е изневерявала, дали се е любела с други, дали е служела на някакви макиавелистични цели, след като нейното тяло изчезна. Тя е мъртва и тялото й изчезна.
А тези две събития стояха извън всякакъв човешки опит. Противоречаха на моята фантастична нужда от материалност на явленията.
Телесността на Ейсие, присъствието й, изявяващо се при пристъпите на моята болест само с глас — само телесността в нейните конкретни, богати, разнородни прояви има значение. Паметта и въображението, дори самият процес на мисленето, откъснати от кръга на сетивата; лишени от хранителната среда на материалното, от телесността на възприеманата чрез кожата информация, се превръщат в имитация на живота. Никога, поне за мен, те не могат да бъдат пълноценно и истинско съществуване.
Какво е мисълта, която не може да се провери със сетивата, какво е идеализираното в копнежите лице, което не може да се докосне с поглед, ръка, устни? Когато някой или нещо от обкръжението ни изчезва, престава да съществува, винаги усещаме това като откъсване от нашето тяло, като загуба на част от нашия организъм, отчупване на парченце от нашето материално аз.
Може ли да има извънматериално аз? Хората, които остават живи след войни, катаклизми или катастрофи, които загубват майка, баща или друг близък човек, а също и онези, които губят домовете си, спомените си, скрити из чекмеджетата, прогонени от своите градове и държави, завинаги остават сакати.
Има граница на загубите, вероятно различна за всеки, непостоянна, често изобщо незабележима в момента, когато се преминава. Прекрачването й превръща живия човек в негова карикатура. Винаги съм бил сигурен, че такава граница съществува. Затова, изпаднал в шок от обясненията на Кардера, сигурно съм повтарял пред него безброй пъти тези разсъждения, смесвайки моето кредо с наивни въпроси за Ейсие. Къде е тя, къде е погребана, кога е наредила да бъде открадната от това бунгало? Не попитах, да, спомням си ясно, не се осмелих да попитам кого освен мен е обичала.
Кардера ме замъкна в своето бунгало и ми предложи остатъка от не зная как укрита водка. И двамата бързо заплетохме езиците и умовете си. Сигналите, призоваващи ни на работа за смяна на екипа, ни вдигнаха от мъртвешкия сън, след който главата ти е ужасно тежка и оболяла, като чужда.
На прага застана Рижия, бионикът, който навремето ми отказа правото на власт в това общество. Забелязах, че веднага заби поглед в алкохола, останал на дъното на бутилката след нашия запой.
В лагера нямаше нито капка концентрирани напитки. Преди да го видя да се разтапя в лавата, Кардера бе забранил да се употребява алкохол. След напиването на няколко души той натроши в неистов пристъп на гняв всички бутилки.
Червенокосият бионик се приближи до масичката като хипнотизиран, взе бутилката с благоговение и изпи съдържанието й до дъно. Целият трепереше, стараеше се да не разсипе нито капчица.
— Наздраве — рече Кардера.
Рижия хвърли бутилката и тя се търкулна под леглото.
— Вместо да се излежавате, да бяхте дошли да пренасяте с нас бараките. Мачтите са поставени. Пътят е открит. Още днес можем да излезем над пукнатината, а от нейните околности ще се вижда Голямата река. Трябва бързо да построим нов лагер до блатата.
Стана ни съвестно, скочихме. Вече знаех защо пих — чекръкът на въображението ми пак ме затрупа с картините и въпросите отпреди няколко часа. Преживявах отново мига, в който бях опрял ръцете си до празния чаршаф вместо до мъртвото тяло на Ейсие, помнех как Кардера ме помъкна, как говореше, че аз не съм бил единственият й любим, как го измъчвах с безкрайни въпроси, как упорито му повтарях какви са границите на загубите, които човек може да понесе, оставайки верен на същността си. Значи: къде е Ейсие, защо е изчезнала и накрая още нещо — кого, да, накрая и това: кого освен мен е обичала. Чекръкът на въображението.
А тук е пек. От челото се сипе пот. Главата тежи и никаква надежда за измъкване. Впрочем след станалото толкова ли е важно това?
— Трябва да потърсим Ейсие — каза Кардера. Пак ме помъкна, и то съвсем не подир Рижия да преместваме бунгалата. Хората ги разглобяваха и ги товареха на ръчните колички.
Някога тези колички, задвижвани с електрически ток и притежаващи компютърно мозъче, сами превозваха и разтоварваха апаратурата на определеното място. „Колко е смешно — помислих си, след като известно време наблюдавах мравешките действия на хората, — колко комично е, че дори при липсата на истинска техника сме готови да се спасяваме с нейните заместители.“