Добре знаехме от изчисленията на оцелелите и действуващи машини, че още преди да стигнем до Голямата река, никакво техническо устройство няма да е в състояние да ни помогне. Техниката ще умре дори преди да стигнех кратера и благата — своеобразните подстъпи към реката.
Тогава — ясно е — ще се превърнем в лесна плячка както за насекомите, така и за човекомаймуните, в жертва на имитацията на влечугите отпреди потопа, имитация, създадена от въображението и науката. Благодарение на проклетия човешки гений и те като митологичните същества — кентаврите, се бяха превърнали в плът и кръв.
Вървяхме с Кардера приведени, за да се скрием от погледите на другите, за да забравят за нас, и тогава пак почувствувах неприязън към този човек. За всичко, което направи. И най-вече за разкритията относно Ейсие. За неговата осведоменост, осведоменост, която подозирах и преди и която превишаваше значително онова, което аз знаех за Ейсие. Помня едно от злокобните изказвания на Кардера след неотдавнашното ми завръщане от търбуха на кита.
Познавах Кардера от по-рано, от космическото градче, и знаех, че той живее със своите невероятни хрумвания, че, както казваха за него, „той постила технически килим за осъществяване на налудничавите научни проекти“. Тогава, при разговора ни, Кардера предвиди още далечни за мен събития, събития, които нямаха нищо общо със сегашната истина за праджунглата. Усмихваше се, сякаш, без да иска, ми разкриваше някаква голяма тайна и тази усмивка смекчаваше впечатлението от думите.
— Сигурно няма да имаш претенции към мен, ако това, което преживееш, се окаже експеримент. Експеримент, чиито участници ще станат главни герои. И ти, и аз сред тях.
— Ще те проклинат — отвърнах. — И аз ще те проклинам. Зная защо ме изпращаш там. Същото е, както в корема на оня кит. Само не разбирам защо ти отиваш там лично.
— Ще разбереш. С течение на времето, естествено. Не веднага. Нещо в нашата изкуствена джунгла не е в ред.
Значи сегашното ни положение е можело да бъде предвидено. И той, Кардера, го беше предвиждал, изисквайки от хората да се посветят на делото телом и духом. Отново ме обзе ярост. Яд ме беше на него най-вече заради Ейсие.
— Къде смяташ да търсиш Ейсие? — попитах, а същевременно непрекъснато имах усещането, че тя се намира край мен. Само край мен, а не край нас.
— Хайде, хайде, само другите да не ни забележат. Внезапно иззад храстите изскочи Рижия. Като привидение.
— Вие искахте да измамите нас, останалите, а всъщност Ейсие измами вас. Тръгвам с вас, тръгвам, за да ви я покажа. Не случайно дойдох там, в бунгалото. Видях я и не повярвах на очите си. Видях я и искам и вие да не повярвате на очите си.
Впих пръсти в рамото му, разтърсих го, закрещях:
— Води ни, води ни! Къде си я видял? Води ни! И Кардера се стъписа.
Промъквахме се край лагерните постройки приведени, скриващи се от колегите като престъпници и измамници. Бях поразен, но мислех логично. Рижия твърди, че е открил Ейсие, защото знае колко силно въздействува върху нас нейното име, знае каква силна примамка е то за нас. Иска да ни изведе извън лагера, сигурно се е наговорил с другите. Това е бунт, начало на бунт. Това е сражение — кой кого, кой пръв ще съумее да избяга оттук. Поредният етап на нашето унищожение в този странен, изкуствен свят.
Ненадейно и аз, и Кардера разбрахме, че лагерът е изцяло пуст, че в него не работи никой, че там няма жива душа. А ние, пришпорвани от Рижия, тичаме в посоката, която всички останали вече са избрали, разхвърляйки безразборно магнитните мачти, инструментите, количките и дори личните защитни средства. Намирахме се на няколко крачки от предната линия и вече нищо не скриваше истинското положение: предметите се въргаляха насред прясно изсечената полянка, бяха подпрени на храстите, разхвърляни из лианите — картина на пълната дезориентация, картина на безумието.
Виждахме как косматите човекомаймуни, кинг-конговците, слезли от старите филми, от екрана преди столетия, премерват предпазливо нашите комбинезони и маски, как изучават деликатната контролна апаратура. Тикаха под носа си часовниковите индикатори, реагирайки на мърдащите се стрелки или сменящите се цифрички с празен смях и удари по бедрата. Самките увиваха около себе си перфолентите, обливаха се със защитните химикали, като мърдаха смешно носове от непознатите миризми.
Трагикомична първичност, триумф на стихията, от която ние бягахме обратно в света, измерван с компютърните изчисления, в света, който отмерваше живота като драгоценен еликсир — с непрестанното опасение, че ще трябва да стигне за възможно най-дълго време. Със съзнанието, че секундите отминават една след друга.