Защо човечеството беше дръзнало да създаде тази изкуствена първичност? Тук времето просто бе спряло. Може би затова. Може би искахме да преживеем онова, което познавахме от преданията, а не от аутопсията. Колко близка ми беше тази мотивировка. Да докоснеш, да видиш, да помиришеш. Искахме със сетивата си да усетим това, което отдавна не живееше, ако изобщо беше живяло някога. Все пак то беше чудо на чудесата. Да превърнеш в нещо сетивно, в нещо истинско онова, което може би никога не е съществувало.
С мъка си пробивахме път сред изливащите се на поляната маси от всевъзможни зверове и зверища. Нашите жалки, слабички, заяждащи лазерни лъчемети не бездействуваха. Гмежта наоколо се сгъстяваше, обаче пред нас се разкри тясна, смъртоносна празнота. Не се знаеше какво се е случило с останалите членове на експедицията, не се знаеше дали изобщо някой от тези, които пренасяха мачтите, беше все още жив. Нямах представа къде ни води Рижия, както и дали той самият знае къде отива, ала нямахме друг изход, налагаше се да си пробием път сред животните, заели позицията, останала след хората.
Не щадяхме силите си. Цепехме напред и бързо разбрах, че ние не търчим по просеката, забелязана преди това от мен и Кардера. Тук, в сърцето на праджунглата, пътищата и пътечките се разклоняваха и трудно можехме да определим кой е бил техният създател — човек или звяр.
Загубата на полето, допускането на животните до предните позиции беше непростима грешка. Разбрахме, че дори ако колегите ни бяха все още живи, дори ако успеехме да премахнем заплахата от анархия и бунт, пак нямаше да си възвърнем много от загубеното.
Под напора на дивото, под огромните, взаимно проникващи една в друга вълни от жива, примитивна паплач, изчезваше всякаква надежда за оцеляване. Чак след миг сред хаотичния рев различихме ритмите, носещи се някъде от по-високо разположените райони. Пътеката, по която се промъквахме ние, разблъсквайки дивите животни и човекомаймуните, се изкачваше нагоре.
Ясно чухме песните на човекомаймуните, на които акомпанираше някакъв тъничък звук на пищялка, толкова пронизителен и тревожен, че въпреки опасността, изнервеността и преумората ускорихме крачка.
Проправяхме си път сред кълбящия се живот, като го унищожавахме безмилостно. Нямахме ни най-малки скрупули.
Спомних си мига, в който гърдите ми сякаш се разкъсваха от болка, а главата ми се пръскаше — на една крачка от безумието. В същото, както сега, настроение, виждайки убийствената атака на стихиите върху първата експедиция, полетях като ястреб над бягащите и загиващите, за да започна веднага след това да гася по всички достъпни начини, да натрошавам в космоса грамадните огледални плочи. Плочите на слънцето, което трябваше да разпали нов живот в мъртвата утроба на Земята. Възвръщах сянката и безбрежния хлад, та дано, както смятах, спася няколко същества от моята стара, добра цивилизация. Смърт за смърт, живот за живот.
— Гадост — говореше за мен Кардера.
— Гадост — крещеше той, побледнял. Когато насила ме измъкнаха от базата в Корания, той дотърча до мен с протегнати напред свити пръсти — като хищни нокти, с които сякаш искаше да ме разкъса на парченца. Затова пък сега той самият търчеше и убиваше, търчеше и убиваше.
Носеше се напред с топчестото си тяло, с изкривено лице, с безумни очи. Също като мен. Също като мен, както тогава, когато гасях слънцето.
Ритмите звучаха все по-мощно. Писъкът на пищялките се усукваше около тялото, проникваше вътре в него.
Приемах тази музика като някакъв химн, триумфален химн на първобитните същества. С все сили се противопоставях на желанието да се завъртя в кръг, в такта на мелодията. Сега аз на свой ред дърпах нагоре Кардера, който, потресен от звуците, сломен от шока, залиташе, явно готов да се понесе в кръг и да рухне. Беше тежък. Рижия, също пребледнял, се опитваше да му помогне.
И аз подхванах Кардера под мишница. Дърпахме го в такт с музиката. Подскачахме — въпреки волята си. Песента на човекомаймуните беше не само химн, тя беше и охрана на мястото, към което се приближавахме, тя бе и предупреждение. Звуците й смазваха, поразяваха.
Стигнахме до върха. Ненадейно сред кълбата мъгла, издигаща се над урвата, съзряхме Ейсие. Тя беше.
Въртеше се в кръг на билото — гола, в такт с музиката, постепенно загубвайки очертанията си. Тялото й, устремено в нечовешки светкавични пируети, изчезваше, като ставаше все по-прозрачно. А нашите хора танцуваха около нея в плътен венец и смъкваха дрехите си.