3
Ейсие пееше и нейната песен звучеше по-силно от писъка и ритмите на човекомаймуните. Тя беше провлечена, изпълнена със сладост и тревога — уж първична, но когато човек се вслушаше, тази музика и галеше, и дразнеше със своята странност, с внезапните скокове от примитивното в света на звуците, сякаш взети направо от компютърните композиции. Едновременно човешки и нечовешки, естествени, като че ли изтръгнати от сърцето, и същевременно рафинирани. Подправени с фалш.
Тя възхваляваше третото състояние на живата материя, в което човекът може да съществува вечно, гол и сублимиран, лишен от кожа и от всички сетивни възприятия. Човек — съзнание. Без смърт, без грях, вечен и обичащ.
Това пеене не можеше да се повтори или да се имитира. Думите не излизаха от устата на Ейсие, те се излъчваха от цялото й тяло, заобикаляха слушателите отвсякъде. Умилкваха се, умоляваха, заклеваха, молеха и заповядваха. Текстът се състоеше от недовършени изрази, фрагменти от изречения, накъсани, подредени в дългите вериги на заклинанията. Звучеше многозначно. Обясняваше много и едновременно означаваше прекалено малко. Но най-важното в това провлечено припяване, омайване, проникване в човешката същност беше очарованието му. Приличаше на укротяване на змии. Така и казах на Ейсие доста по-късно, а тя се смееше.
Под влияние на песента въпреки волята си, въпреки усилията, които полагах, за да устоя на това очарование, започнах да смъквам комбинезона и маската и да се бутам в ритмично полюшващия се кръг. Изглеждаше смешно, ала когато човек сам участвуваше в тази мистерия, не усещаше, че е смешен. Напротив, това беше обред, връх на духовното, възвишеността, заангажираността.
Когато аз, Кардера и Рижия дотичахме до другите омагьосани хора от експедицията и се присъединихме към тях, Ейсие ни забеляза. Изведнъж прекъсна песента си. Извика пронизително, като дете. Ние се спряхме. Кръгът се разпадна. И човекомаймуните прекъснаха своите вопли и песни. Кожата на Ейсие стана съвсем изразителна. Ах, колко съблазнителна беше тя! Дори в този миг не можех да устоя на чудесната й плът.
— Бързо в лагера! — извиках.
— В лагера! — повтори Кардера. — Все още не всичко е унищожено. Някои мачти все още стоят. Тук само след миг ще загинем.
— Да бягаме! — закрещя Рижия.
Ние се промъквахме до Ейсие през разкъсания кръг от припряно обличащи се мъже. Изтичахме към нея — аз и Кардера. Свалихме я от скалния пиедестал.
Джунглата отново заврещя и зашумя, задиша със своя жив, отровен дъх. Тичахме, носехме Ейсие по просеката към центъра на лагера, разчитайки на оцелелите устройства. Полуоблечени, останалите се носеха подир нас. Само Рижия, който първо ни гонеше по петите, очевидно нямаше сили да поддържа темпото и изостана.
Внезапно чухме отчаяния му вик.
Мигновено се спряхме и погледнахме назад.
Рижия смъкна комбинезона си. Гол, той се опитваше да избегне удара на мачетето на навелия се над него кинг-конг и повтаряше машинално, в предсмъртна паника, чутите преди миг заклинания на Ейсие. Джунглата пак замря в тишина. Мачетето не падна върху главата на Рижия. Някакви силни мъжки гласове, взели се неведомо откъде, забучаха, закънтяха, изпълниха въздуха наоколо.
— Той иска да дойде при нас, при нас.
Ейсие се измъкна от ръцете ни, възползва се от положението, за да заеме предишното си място. С два скока на своите нозе на газела вече беше там. Застана над приклекналия Свен, заомайва го с песента си. Той се изправи и започна да се върти около нея. Към него се присъединиха и другите.
И Кардера, и аз се стремяхме към този танц. Видяхме как Рижия стана прозрачен, останаха само очертанията на тялото му и чертите на лицето му — очи, нос, уста, като на детска рисунка. Контурът подскочи, сякаш политна нагоре, и изчезна. В същото време се виждаше как тялото на Рижия, сгърчено, смалило се, като обгоряло, се търкулна по скалите в пропастта.
— Аз избягах в последния момент — чух шепота на Кардера.
Кинг-конгът падна от другата страна, точно под краката ни. Порази го страхотна, невидима сила. Тогава чухме гласа на Рижия:
— След мен! Това е единственото бягство. Друг път няма.
Скалите на клисурата повториха неговия зов с гръм, от който черепите ни едва не се пръснаха.
Скочих към Ейсие. В съзнание, но побледняла, сякаш след миг сама щеше да се разтопи в горещите, мътни изпарения, които се издигаха от дъното на пропастта, тя прошепна с умолителен поглед: