— Той е прав. Само едно ни остава, едно-единствено спасение. Да избягаме в третото състояние на материята. Друг път няма. Няма.
Изтръгнах я от ръцете на Кардера, който също беше посегнал към нея и я дърпаше към себе си. Борихме се известно време като двама смъртни врагове. Ала тя се притисна с все сили към мен, само към мен и Кардера я пусна.
Изтръгнах я от ръцете му.
Притиснах я до гърдите си. И така, както съвсем наскоро я спасявах от потоците лава и вулканичния огън, сега пак, като че имах криле, се понесох към първите мачти, носейки я на ръце. Кардера ни следваше с лъчемет, готов за изстрел. Използва го няколко пъти, докато стигнем до първото бунгало. За щастие то беше празно. Около останалите бараки нашите хора се сражаваха с дивите обитатели на джунглата. Сеейки нагъсто лазерна жарава, колегите разчистваха от зверовете центъра на лагера и околните храсти.
Високите дървета горяха, като пръскаха снопове искри. И това плашеше животните Отстъпваха. Само няколко магнитни мачти бяха повалени на земята. Повечето стояха на мястото си, действуваха и обезсилваха нападателите. Червените светкавици на лазерите биеха все по-интензивно. Никога няма да забравя този миг.
Сега, когато Ейсие я няма, пак я виждам, притисната до мен, докато аз я нося на ръце сред дивата сценография на джунглата.
Днес извървях доста път, ако изобщо мога да нарека път това отвратително и враждебно безпътие. Промъквам се през толкова гъсти шубраци, че целите ми ръце и рамене са покрити с дълбоки рани. След бодливия, раздиращ гъсталак се появяват блатисти езерца. Веднъж солени и плитки, друг път бълбукащи с прозрачна като кристал вряща вода. На петнайсетина метра под повърхността й се вижда дъното. Изцяло набръчкано, като старческо лице, като моето лице след митарствата ми тук.
Преодолявам всевъзможни пречки. Мръсен, оплескан с кал, отдалече вероятно съвсем не се виждам, но и отблизо едва ли се различавам от фона, на който се придвижвам.
Впрочем принудителната мимикрия ми донася немалка полза. Най-важното е, че се превръщам наистина в неотделима частица от тази земя, която толкова много исках да напусна. Досегашните яростни неприятели престават да ме нападат. Калната коричка по тялото и лицето ме предпазва успешно от атаките на насекомите. Нещо повече — калта има лечебни свойства.
В езерцата често виждам тъмното отражение на лицето си в дебела кална маска. Тя ме защищава от болезнените ухапвания по-добре от различните препарати, каквито впрочем отдавна нямам. Намазани с калта, раните зарастват светкавично и престават да болят. Уча се от този свят. И го опознавам все по-добре. Сраствам се в едно с тази мерзост. Но още по-силно съжалявам, че тогава, когато в полуразрушения лагер Ейсие беше до мен — близка, телесна и много обичаща, й позволих да си отиде от моя живот, осъждайки се на самота и непрестанна борба със себе си и със стихиите.
За мен е най-лошо, че осъзнавам раждането на тези стихии от фикцията, от митовете, легендите и изкуствените експерименти в ретортите на науката. А също — от благонамерените желания и омразата към предполагаемото примитивно минало. Това няма нищо общо с истината, на която аз винаги толкова много държа и чието съществуване, както и съществуването на природата, ма се струва изначално, неунищожимо.
Праджунглата от мечти, през която се промъквам, възникна за десет години, само за едно десетилетие. Този факт подкопа моята вяра във вечността, а Ейсие нанесе удар върху представите ми за живота, за неговата телесност. Тя се появява пред мен от време на време, а аз, уморен до несвяст, оплескан с прах и кал, нямам представа дали е истинска или мираж.
Дали постъпвам добре, като се промъквам през солените блата и горещите сладководни езерца, през мочурища и неочаквани ивици сочна (най-сетне!) зеленина? Дали постъпвам правилно, като бягам оттук към чистото течение на Голямата река?
От високите хълмчета виждам понякога как тя слива с хоризонта синята си лента. Докосвам раненото си бедро. Болката отзвучава, костта не е засегната. Фикцията на Кардера и неговите учени приятели от няколко, само от няколко години толкова телесна в материализирания си вид, стана адекватна на моята съдба, на моите интереси, на всичко, което е важно. Трудно ми е да повярвам до каква степен си пасваме с нея.
Сегашното ми обкръжение и упоритата ми борба с него, за да достигна до цивилизацията, от която не бих могъл да очаквам нищо освен трошица слава и съчувствие, са стократно по-осезаеми и по-съществени от моето минало. То едва-едва мъждука в паметта.
Само с Ейсие бих могъл, да, бих могъл да преживея отново това мое замъглено минало. Да го видя, да се порадвам на образите, останали от мен и моите близки в Корания или в далечния град на детството ми.