От време на време тъгата по мъгливите спомени за родните кътчета ме стиска за гърлото. Наивно и банално е да ми се иска да премина по улиците на градския център устремено, да вървя цели километри пеша, както правех като юноша. Да поглъщам с очи всяка чупка на стените в стария град. Да забелязвам всеки минувач.
Понякога във въображението си виждам чужди хора, срещани по моите стари пътища, отминавани равнодушно, виждани два-три пъти само. Като насън. Виждам като наяве своя град. Пресичам просторните площади — от четириъгълната ренесансова кула до театъра, смешен с украшенията от ангелчета и финтифлюшки. Вървя с изтръпнали от умора крака. Трябва така да вървя, така да се връщам, че след всяко завръщане да забележа промените и да ги отделя от някогашното, което е врасло в мен.
Проверявам каква част от самия мен е оцеляла.
Съмнявам се дали изобщо нещо е оцеляло.
Ала в невероятните ми лутания тези бегли и отминаващи дребни спомени носят толкова радост, дават възможност на мислите ми, объркани от натрапчивия спомен за Ейсие, да отдъхнат. Говоря на Ейсие, оглеждам и претеглям всяка дума от последните ни разговори, за да открия най-верния, единствения им смисъл. Като че ли изобщо е имало смисъл. В мечтите ми тя е вече по-различна от истинската, зная, че става все по-различна. Само привидно е Ейсие. Момиче с променени черти, с променена душевност, а всъщност еднаква с моята вътрешна самоличност, която — както ми се струва — би ми позволила да я открия и позная дори без кожа. Но след всеки изблик на чувства напразно се вслушвам в грохота на джунглата, в шума на водопадите, които все по-често се срещат по бързите потоци, във вълнението на езерцата, за да изчопля поне ехо от нейния глас. Толкова пъти тя ме успокояваше с този глас, когато страдах от мнимата болест, уж причинена от джунглата.
— Значи не е било болест — казах й остро, когато в бунгалото останахме тя, аз и Кардера, който съвсем не бързаше да ни остави насаме.
Отвън на прозорците, сплескали носове в стъклата, се бяха струпали колегите. Моментни победители. След последния сблъсък никой нямаше желание да се залови сериозно за работа. Наполовина почистен и ограден, след десетина часа лагерът неминуемо ще стане плячка на зверовете. А хората? Всички съзнаваха истината. Напираха към бараката, очаквайки решение от нас.
А може би искаха самата Ейсие да определи съдбата им? Само тя.
— Да, това наистина не беше болест — отвърна Ейсие.
Говореше с мъка или се преструваше, че й е трудно да говори. Гледаше ме в очите нежно и умолително. Сякаш ме молеше да не й задавам повече въпроси, да не я измъчвам да каже истината.
— Това не беше болест — повтори. — Но ти разбираш, вие разбирате, че постъпвах честно. Да, честно. Стремях се към обща за двама ни вечност. Днес ми е ясно, че ако още веднъж се бях опитала да те въведа в състояние на безтелесност, ти не би се огънал. Усилията ми щяха да са напразни. Ти си различен. Не зная от кой момент започна да проявяваш тази безсмислена съпротива, която ще погуби всички. Мен, теб, нето. И тях. Ще загинат като мухи.
Не я слушах внимателно. Мислите ми бяха другаде. Тя беше до мен, значи можех да мисля за нещо друго. Попитах я:
— Откъде всъщност се взе това твое трето състояние на материята? Защо го наричаш трето? За първо смяташ живота, за второ — смъртта, а за трето — това свое уж безплътно съществуване, така ли? С кого си тук, кажи! Зная, че не действуваш сама.
Пред очите ми непрекъснато беше самката на кентаврите.
— Той знае. Той ще ти каже. Ейсие посочи Кардера.
— Нямам какво да казвам. Избягах от тази проклетия. Нищо няма да кажа.
— Колцина сте, какво представлявате? — извиках. Тя позабави отговора си, но отвърна кротко:
— Не искай от мен прекалено много. Доста неща просто не мога да изясня точно. Ние съществуваме в общност, чийто брой не мога да уточня. Тя е величина, която не подлежи на определяне. Просто множество от единици, които не общуват с глас или по друг начин, който има значение тук. Гласът е остатък от телесността, предназначен само за хората, за теб. С времето, когато се премине изцяло в третото състояние, и той изчезва. Все пак разговаряме помежду си, тоест можем да си кажем значително повече неща, отколкото сега ние с вас. Нашият начин за общуване, нашата форма на контактуване не може да се опише по разбираем за хората начин.
Пак говори в учен стил, сигурно повлияна от техния начин на общуване.
— Колцина сте? — настоявах, сякаш само това беше важно.