— Казах ти, невъзможно е да се преброим. Но смятам, че сме твърде малко, защото ние не се размножаваме. Мислим, че всичко живо трябва да дойде при нас, завинаги избавено от страданията, от смъртта. Материалните светове, твоят и нашият, прости, че ги разграничавам така, проникват взаимно един в друг. Вероятно има и други светове, които проникват в нашия. Твоят свят е свят на сетивата, а моят, също като твоя материален свят, представлява, образно казано, струпване на материя, обаче материя с друга структура. Той съществува като мисъл и чувство. Като че ли от твоя, от вашия свят, е премахната например ракетата, с която толкова много би искал да полетиш към родната Геополия — ракетата изчезва, а самото движение остава. Това движение също е промяна в посоката и протичането на времето, нещо материално в материалната среда.
Докато слушах обясненията й, си мислех: „След миг тук ще нахълтат зверовете, огромни, безпощадни маси, които ще ни смажат. От нас няма да остане нищо. А ние тук философствуваме, тук, в барачката, към която напира уплашената група хора, последните в този изкуствен, първичен, малък свят. Хората винаги създават парадоксални ситуации.“
— Нашият свят — говори Ейсие, като си налага да е спокойна, — в който душевността, чувствата са изолирани от сетивата, се дели на единици, на личности, които мислят и чувствуват поотделно, въпреки че същевременно всички чувствуват и мислят заедно. Ето, виждаш, че не може да се обясни. И формата на атома, истинската форма на атома не може да се обясни чрез земните представи, макар като физик да си се опитвал да баламосваш децата с модели на атома. Предугаждаш истината за атома само частично, макар като физик да успяваш да опишеш с езика на квантите по не най-лош начин някои негови свойства. Човешката квантова физика опипва само връхчетата на вселената, това, което е ръбесто, стърчащо, което може да се опипа — и то само в някои моменти, когато тези ръбове, тези остри краища се усещат. Но всъщност те са непознаваеми. Имат и други, различни от предполагаемите функции и форми. По отношение на нещата, които ни отличават един от друг, прочутото сравнение на Платон за познанието като сенки, хвърляни от действителността в тъмна пещера, става наивно и неприложимо. Неадекватно. Стара камера обскура, съпоставена със съвременна лазерна камера.
— Остави това. Безполезно е. Не обяснявай нищо. — Чувствувах как ме обхваща треска. Трескаво желание да спася сетивния живот на всяка цена. — Остави обясненията. По-добре признай, признай ми тук, пред свидетел, че никога не си ме обичала, че не можеш да обичаш, че просто вербуваше още една жертва за своя свят. Аз трябваше?
— Обичам те, много те обичам. Кардера, излез. Кардера, умолявам те, иди при онези, успокой ги. Имаме толкова малко време, а искам да му кажа?
— Ти и мен обичаше, Ейсие — разсмя се Кардера. — Ти можеш да обичаш всички. И не лъжеш, като казваш, че обичаш. Това е дори възвишено — да обичаш и да привличаш към своята вяра.
Имах желание да я убия, за първи път изпитвах непреодолимо желание да убия първо нея, а после и Кардера.
— Искам да ви спася. И тях също — посочи тя към прозореца. Разнесе се многогласният, мощен вик на колегите. — Искам да ви спася, както спасявах?
— Именно, кого си спасявала? — изкрещях. — Кого?!
Но вече знаех.
— Знаеш кого. Спасявах другите хора от предишните експедиции. Наистина обичах всички и сега ги обичам. Истина е. Но теб, теб обичам другояче. И макар да не разбирам напълно в какво се състои разликата, за нас тази любов е разбираемо чувство. Обичам всички, обаче по друг начин обичам избраника, теб. Теб.
— Ако ме обичаш, а сега си все още истинска, човешка, от кръв и плът, остани с мен. Остани. Не ме интересува измамната тайна на смъртта и възкресението ти. Докато си с мен, бъди моя. А когато трябва да се умре?
— Защо трябва да се умира, защо трябва да умираме като?
— Като самката, която уби, искаше да кажеш, нали? Тя ме гледаше трепереща, но без страх. Усещах любовта и желанието й.
— Умолявам те, излез — прошепна на Кардера.
Той стана. Бавеше се. Разчиташе на безмилостно отлитащото време, опъваше нервите на хората, които напираха отвън, ала се преструваше, че иска да ни остави насаме. Положението не предразполагаше към интимност. Излизането му нямаше да промени нищо. Бяхме пред очите на всички. Хората тропаха по стъклата, вратата и стените. Бунгалото не скриваше дори гласовете ни. Колегите великолепно разбираха, че като напуснаха по внушение на Ейсие лагера и допуснаха да бъдат унищожени почти всички устройства в него, бяха унищожили и сянката от надежда за оцеляване. Изтърваха и минималния шанс да стигнем без оръжие и техника до Голямата река.