— Остани, Кардера. Нека тя се почувствува по-свободна с нас двамата. Остани. Може пък от това да стане по-човешка, ако не моя, то поне наша — рекох, за да я пречупя, за да я заболи.
— Аз съм твоя! — Тя ме прегърна и се притисна до мен. — Твоя съм.
— Излез най-после! — извика на Кардера.
Той затвори вратата подир себе си, промуши се през тълпата и застана до предния прозорец, сред десетината други глави и тела, а ние в миг забравихме за неговото съществуване. Вече не ни интересуваше нищо друго освен телата ни.
Ейсие ми се отдаде пред очите на всички. Тази демонстративност будеше допълнително удоволствие, беше перверзия, но същевременно — и символ на нейната любов, на подчинението й, на човешката й същност. Усещах как кожата й изтръпва и се стяга от наслада при допира с моята кожа. Нямаше го кошмара на джунглата, нямаше го третото състояние на материята. Две човешки тела се триеха, притискаха се, търкаляха се. Да, това беше върховна изява на телата ни, но аз почувствувах подкожно нейното значение.
Разбрах, че я губя. И че нищо не е в състояние да ни задържи заедно.
Ненадейно тълпата изтика Кардера вътре, в бунгалото. За миг то се напълни с хора. Задъхани, със зачервени лица, възбудени. Грабнаха ме. Задушиха ме. Хвърлиха ме на земята. Тъпчеха ме. Видях как Кардера се опитва да заслони Ейсие. Болката изчезна, кръв заля очите ми и повече не видях нищо, затова пък чух предупреждаващия вик на Ейсие. Крещеше. Крещеше.
Все така крещи.
Да, струваше ми се, че крещи, когато пак започнах да виждам и във вече пустото бунгало очите ни се срещнаха.
— Сега разбираш ли, че трябва да си отида? — попита тя.
Тогава аз само затворих очи.
4
Ейсие говореше много бързо. Смъртта витаеше и над двама ни — над мен и над нея. И над всички хора, които дебнеха, укрити в лагерните развалини. Лишени от човешки чувства, готови за ново насилие, за убийство. Джунглата бучеше, всеки миг очаквах дивите животни да нахлуят. Всъщност се молех това да стане по-скоро. Смъртта беше единственото спасение за колегите и за нас. Борба, борба на живот и смърт. Връх на настървението и насилието. Както ми каза Ейсие, Кардера е там с „нашите“ и се опитва да организира защитата. Той ги бил извел оттук.
— Всичко е напразно — говореше тя трескаво, с толкова човешки трепет, със страх от ново насилие, в ужас пред смъртта. — Джунглата ще ги изплюска, никой с нищо не може да помогне. Ще дойде болезнена, унизителна и примитивна смърт. Умиране от най-долнопробен вид, далече от своите, далече от близките, в пълна забрава. В смъртта това, което е тяло, ще се превърне в тор за джунглата. Би ли искал да ме видиш убивана или убита?
Чудовищата от праджунглата имат страхотна способност да се размножават, да възникват от всичко, което поне малко напомня жива материя. Твоето изкуствено слънце бълва зной. Окачил си го, та енергията му да се влива в кръвта на зверовете, да подхранва отровната смрад на растенията. Аз мисля (а и не само аз), че праджунглата, която завладява все нови и нови територии, ще бъде единственото бъдеще на човешката цивилизация. И то ще настъпи не след дълго. Никой няма да има смелост да прекъсне налудничавия експеримент. Зная, че самата Корания е застрашена от гибел, от същата гибел, каквато застигна твоя роден град Геополия. Гибел и унищожение. Ти, нещастнико, ти единствен се осмели да кажеш — не. Гасеше това гнусно слънце, но тутакси капитулира и се съгласи да те използват да разпалваш нови слънца. А после те хвърлиха в самия център на ада, в лапите на дяволите на човешкото въображение.
Добре си спомням как говореше тя, как декламираше вдъхновено този сигурно наизустен текст, въпреки че не можех да отрека съдържащата се в него истина.
— Значи искаш да ме убедиш, че ти, че вие от третото състояние на материята нямате нищо общо с тези, както ги наричаш, дяволи на човешкото въображение? С този малък ад на праджунглата? Със съживената митология? С неговия жив научен експеримент? Съвсем нищо?
Тя ме погледна с непресторена искреност:
— Не зная. Наистина не зная. Никой от нас не знае. Не знаем откъде произхождаме. Мисля, че това, което ей сега казах, звучи много глупаво и много човешки. Не знаем нищо за нашия произход, защото той не съществува, така както не познаваме и смъртта. Но нека дори смъртта погълне това мое трето състояние и моите братя в него. Не държа на никого. Искам да бъда с теб. Да оставим научните или псевдонаучни истини и полуистини. Повярвай ми, искам да бъда с теб.
— Тоест?
— Знаеш какъв е единственият път.
Прегърна ме, притисна се, замоли ме, умоляваше ме на колене.