При този труден, кратък разговор тя ми предлагаше наркотично, неразбираемо за мен богатство, в което двамата сме щели да се любим, лишени от кожа.
Когато сега си припомням този разговор, куцайки и лутайки се пред заплашващата ме обикновена земна смърт, която продължава да е реална заплаха за мен, аз съжалявам, че не оцених нейното предложение, упреквам се за своето скудоумие, ограниченост, за упоритата си привързаност към собственото ми тяло, към сетивната действителност.
А тялото ми наистина издържа изпита с отличен. От непрекъснатото напрежение сетивата ми се изостриха. Очите ми откриват веднага плитчините в дълбоките езерца. При доближаване до водната повърхност ръцете ми определят нейната температура. С обонянието си мога да усетя от разстояние, като куче, прокрадването на дивите зверове.
В същото време, когато тъгувам по Ейсие и съжалявам, че не изчезнах с нея, се възхищавам от сетивното съвършенство на своя организъм. Изпитвам все по-силна радост, че съм жив, миналото отстъпва в забрава, а интересът към бъдещата ми съдба намалява.
Безразлично ми е дали това, което научавам за света, е само следствие от структурата на моя ум, мрежа, в която се улавям сам, или пък е наложена ми отвън конструкция, чието познание е невъзможно.
Мен ме има, съществувам, продължавам да обмислям как да се измъкна от капана. И тази практична нагласа все повече ми допада. И още — радвам се на всяка преодоляна пречка, изпълвам се с гордост, когато без нито една драскотина се промъквам със светкавични удари на мачетето през храстите-саби. Всеки ден премервам с помощта на лиана дължината на крачката си и изчислявам скоростта, с която се придвижвам. Изпълвам се с гордост и от всеки спечелен сантиметър, от всяка изпреварена секунда. Започвам да разбирам, че бързам заради самото бързане, просто за да усетя силата и сръчността си.
Това отношение започна да се формира у мен още тогава, когато разбрах, че раздялата с Ейсие е неизбежна, че за нас спасение няма.
В бунгалото се втурна Кардера и извика:
— Магнитните мачти престанаха да действуват. Животните усещат това, идват, идват!
Зад него бяха другите колеги, уморени, безпомощни, примирени. Вече не надничаха през прозорците, нито се тикаха да влизат в бунгалото. Видях ги да захвърлят безполезните лъчемети и да рухват в късата сянка на разрушените лагерни постройки. Слънцата прежуряха, а хората закриваха главите си с ръце, за да не гледат приближаващата гибел.
Ейсие използва този момент. Измъкна се от бунгалото с великолепен скок на газела. Двамата с Кардера се втурнахме да я задържим. Здраво я хванахме за ръцете. От двете страни. Тогава почувствувах остър удар, който проникна до мозъка на костите ми. Все едно че ме удари гръм и цялото ми тяло остана без сили. Ейсие се освободи с лекота от падащите ни тела.
Виждайки я, нашите хора скочиха.
Тя се втурна напред, като че ли джунглата не съществуваше, като че ли по пътя й нямаше никакви прегради. Ейсие подскачаше, прескачаше пречките, пред нея в гъсталака се разкриваха пътечки, а напиращата като лава гмеж на човекомаймуните с техните песни-вопли отстъпваше.
В невъобразимия зной нашите колеги сякаш получиха инжекция от нова енергия и хукнаха подир нея. Състезаваха се кой ще е пръв, кой ще преодолее препятствията, кой ще убие, кой ще отсече храстите и лианите. Застинаха човекомаймуните, изпокриха се летящите гущери. Запазените тук-там лъчемети още изхвърляха червени струйки убийствено лъчение за страх на кинг-конговците.
Парализата постепенно отстъпваше. Надигнахме се тежко от земята, видяхме цялата човешка група сякаш да лети, да се носи над огромните дървета с невероятна лекота, а после да изчезва в черната сенчеста пътека.
— Да се спасяваме — бучеше ехото, което заглушаваше гласа на праджунглата.
— Да се спасяваме — звучеше с мегафонна сила острият вик на Ейсие.
Само валмата насекоми не се стряскаха от бягащите. Облепваха нагъсто кожата им. Хората приличаха на обвити в черни парцали мумии — живи, летящи мумии. Пак проблеснаха насекомните светкавици, смесвайки своята заслепяваща белота с червенината на редките лазерни изстрели.
Тичахме след хората. Напредвахме трудно, защото пътят беше затрупан с телата на избитите животни. Насочихме се към пукнатината, която бълваше кълба пара, облепващи гребена на джунглата с гъстия клей на облаците. Облаците слизаха надолу, така че веднага потънахме в лепкавото им мляко. Ориентирахме се само по придвижването на белезникавите маси. След малко пейзажът отново се прочисти. Дишахме тежко, а Кардера с мъка изкачваше тумбестото си тяло по стръмния скалист склон. Изоставаше.