2
Непрекъснато трябва да ми се въздействува с дразнители от светлина и ток. При тукашната монотонност болката възвръща пълното усещане, че съществуваш. До каква идиотска степен съм уморен от своята самота, чиято продължителност се старая да не забелязвам или по-точно — старая се да не пресмятам.
Помня: след миг трябва да помогна при скачването с ракета с човек на борда, а надушвам измама, измама от страна на тези, които ме затвориха тук, които ме принудиха да се покая. Въпреки това се радвам, че ще видя човек. Истински или фалшив. Дори да е отвратителна персона. Доносник или палач.
Впрочем у кого от нас самите и най-близките ни не се крие една от тези две черти: доносничество и жестокост на палач? У мен няма ли ги? Всеки познат и непознат ми се струва повече или по-малко подозрителен. Недостатък на всяко човешко същество ли е това? Или, напротив — най-голямо достойнство: взаимна проверка и наказване за грешките.
С мелодично жужене сигнализаторите илюстрират поредните фази на приближаването. Познавам добре темата на кацането в тяхно изпълнение. Не е случайна, нито е създадена като специална композиция за оркестър или отделни инструменти. Този концерт не се изпълнява от оркестър. Той представлява електронен превод в звуци на всички дейности, съставящи сложния процес на приближаването и скачването. Музика на мъртвата природа, красива лъжа, изградена от най-правдивата истина. Независимо от целта на създаването й. Така я възприемам аз, раздразнен и разбунтуван.
Темата е винаги една и съща, с дребни и на практика незначителни модификации, присъщи само на конкретното пътуване.
Част от тази мелодия ми беше изсвирена, когато наближавах робота за своята доброволна каторга, за изкупване на вината, призната и от мен, толкова очевидна ми се виждаше тогава. Обаче сега изобщо не зная за какво съм бил осъден и защо се съгласих да изтърпя тук наказанието си.
Тази тема е индивидуализирана. Разгръща се само тогава, когато пристига човек. И то човек осъден, осъзнал своята вина. Иначе би звучала музиката, сигнализираща за идването на автомата пощаджия или автомата хамалин.
Те добре знаят, че аз разбирам тая музика, и не ми я спестяват, сякаш искат да засилят вълнението ми, породено от приближаването на друг грешен човек. Това е едновременно наказание и награда. Опитвам се да я запиша, но магнитното устройство веднага се изключва. Затова пък се появява голям надпис, придружен от светлинни и токови удари. Записът забранен.
Опитвам се да се боря със спонтанната, нарастваща възбуда, с желанието да надам животински вой от радост. Според силите си потискам тази своя инстинктивна радост, тази глупава солидарност, произхождаща от прапрадедите, от стадния инстинкт, тегнещ върху всички ни.
Аз смятам, че трябва да обичам ближния си затова, че е чужд, че е възможно най-самостоятелната единица, различна от мен. А не заради приликата му с мен, с нас, не заради принадлежността му към стадото. Потискам чувствата си, обаче те избухват, разкъсват гърдите ми — след толкова дни зандан в работливата роботска капсулка, обикаляща безспир в зигзаг небето над екватора. Ставам слаб и размекнат от копнеж, от животински глад да зърна човек.
„Докъде — питам се — стига доброто, продиктувано от стадния интерес, от интереса на обществените прилики, и откъде то започва да се превръща в унищожаване на разликите, в убиване на индивидуалностите? Къде е границата?“ Вечният конфликт.
Вечна е и нуждата от компромис, който обаче при цялото уважение на обществото към индивидуалността винаги заповядва тя да се жертвува за общото добро. Да се унищожава заради статистическото, въображаемо удовлетворение, заради образа в кривото огледало на науката, което на практика никого не отразява, в което никой от нас не може наистина да се види.
„Бунтовнико — говоря си, — престани да търсиш недостатъци, твоят статистически близнак вече е наблизо и не разсъждавай кога е редно да се жертвувате — ти, той или който и да било, в името на общите интереси. И кой има право да съди, да определя вината и наказанието. Въпросът е до каква степен записаното в законите остава вярно на живота, на конкретните и неповторими ситуации.“
Ето го.
Изчезваща и появяваща се чертичка; дори когато изчезва, знам вече за нея, чувствувам присъствието й. Тя ту изчезва, ту се появява на фона на притъмнената от моите защитни екрани ослепяваща белота на отразените от огледалата лъчи или на рязко отсечената от светлата зона чернота. Тук е, а може би го няма? Въпреки моите предчувствия и усещания?