— Почакай ме — молеше, — изчакай, не ме изоставяй!
Спрях се неохотно. Той ме настигна задъхан, гълташе въздуха с отворена уста като риба на сухо. Но за да ме задържи, изведнъж ме сграбчи с неподозирана сила. Исках да се измъкна, напрегнах рамене. Напразно.
— Стой тук, стой. По-нататък не бива, не бива, аз самият едва не останах там завинаги.
Погледнах към върха на скалата — напълно открит, без мъгла. Източен, ръбест, отгоре плоско отрязан. Само пукнатината бълваше завеси от мъгла. Млечнобял фон за разиграващата се сцена. Магнитната защита не действуваше, лъчеметите ни изобщо вече не стреляха. Огледах се. От гъсталака към нас бавно и ритмично се придвижваха човекомаймуни, а над главите ни се носеха огромните туловища на неоптерите. Песните на човекомаймуните звучаха все по-мощно, забиваха се в телата ни, разтърсваха ги. Усетих, че и вкопчилият се в мен Кардера също трепери, трепери в такт с песента.
— Моля те, нека не се приближаваме, нека гледаме отдалече — говореше Кардера.
— Пусни ме, трябва да отида там.
— Няма да стигнеш.
— Пусни ме.
— С теб ще стане онова, което стана с мен, разбери. Но сега вече бягството е невъзможно. Аз успях съвсем случайно.
— Пусни ме!
Обезумях. Дърпах се от ръцете му, борех се с него, търкаляхме се по скалистата земя, наранявахме се, кървяхме. Исках на всяка цена да отида там. Все едно какво ще стане с мен после. Исках да бъда възможно най-близо до Ейсие. Разсъблечена, тя подскачаше грациозно по скалните чупки към върха. Видях я как влиза в ритъма на мелодията на човекомаймуните, как в такт с тази мелодия около нея започват да обикалят човешки глави — само те се забелязваха от мястото ми — все по-бързо, по-бързо, докато контурите се заличиха.
— Погледни! — викаше Кардера. Сочеше в обратната посока.
Стената на праджунглата оживя, сякаш гъсталакът се впусна в ритуален танц, плътната маса от телата на зверовете, скрити сред дърветата и храстите, набираше главозамайваща скорост. Гигантското колело изчезваше в скалните цепнатини и пропастите, скалите боботеха, дърветата се люлееха, разклащайки великанските си корони, земята се тресеше. Вибрираше. Обхвана ме суеверен, първобитен страх.
Кардера все така здравата ме държеше, а аз чувах в ухото си шепот. Ейсие пак говореше със своя утешителен глас. Но нея я нямаше край нас. Тя се въртеше в кръг там, на върха, неясна, все по-недействителна.
5
Колко дълго мога да нося, да влача това нещо? Сандъчето е старомодно, тежко, с остри ръбове. И макар правилно да го нарекох „черна кутия“, цветът му е светложълт, пустинножълт. Украсено е с дърворезба и инкрустации. Чудно ми е, че Ейсие е била привързана към една толкова претенциозна вещ, едно направо грозно сандъче, което няма нищо общо нито с изкуството, нито с антиките, нито със съвременността.
— Запомни добре — шепнеше ми тя в ухото, обяснявайки къде точно в разрушения лагер се намира това съкровище. — Ще го отвориш, когато мен вече няма да ме има.
Кардера чу гласа й, отправен към мен, но в същото време тя му говореше друго. Той ме пусна. Залитнах. Едва не паднах върху плътната маса танцуващи зверове. Не бях в състояние да свържа близкия глас на момичето, осезаемото, макар и невидимо присъствие край нас с въздушно лекото, въртящо се на скалата тяло.
— Обичам те. Давам ти този остроръбест предмет в миг на слабост, в момент, в който наистина изпитвам към теб обикновена, човешка, много плътска любов. На тази скала все още имам човешки вид, все още можеш да ме виждаш в кожа. Може би бих могла да остана с теб, може би бях длъжна да остана. За да загинем и изгнием не след дълго, за да се превърнем в част от праджунглата, възкресена или създадена от твоите изкуствени слънца. Когато си представям това бъдеще, по-нататъшните възможности за нашето съвместно телесно съществуване, прозирам колко смешно, колко комично би било такова решение. А осъзнаването на това е по-силно от моята плътска любов, която ме кара да те докосвам, да усещам как тялото ти реагира под пръстите ми, да виждам лицето ти, да възприемам неговите гримаси, да се вслушвам в туптенето на сърцето, изпълнено с непрестанна тревога, с постоянен страх от смъртта.
Смешно е, жалко и смешно. Ти си заключен в действителността на една сантиментална и жалка приказка. А аз, дори да не искам, съм принудена да се откъсна от твоята приказка. Да се събудя в своята вечност извън времето. Да проникна в други личности, в мисленето, което ти не си в състояние да разбереш. Защото нашето съзнание не познава сетивата. В тази кутийка, чието укритие ти издавам, се съхранява запис на първата или втората експедиция. Все едно коя. Ще видиш.