Прегледай го, когато наближиш Голямата река — бистрия, но толкова бърз поток, че преминаването му е почти невъзможно. Не зная как ще постъпиш ти. Но зная, че когато погледнеш далечния отсрещен бряг, ще видиш на него сякаш отражение, дубликат на праджунглата, която искаш да напуснеш. Ще продължиш да се бориш, за да се измъкнеш от нея, ще се биеш на живот и смърт със зверовете и стихиите. Тогава ще разбереш?
Струва ми се, че вече зная. Няма го детството ми, нито младостта ми, няма бягство от праджунглата. То не е нужно. Остава бягането. То е моят сетивен живот, това, което обичам. Маскирам се, валям се в калта, търкам тялото си в горещите извори, бягам от чудовищата и с удоволствие убивам зверовете. Това е моят живот. Останалото е халюцинация, халюцинация като Ейсие.
Стоя на възвишение, от което гледката ми се струва по-просторна от досегашните. На далечния, космат, черно-зелен хоризонт неравните зъби на праджунглата се забиват в избелялото, почти бяло небе. По него се носи един от онези силни, горещи вихри, които спират дъха и стискат сърцето с желязна лапа. Той разлюлява черно-зелените зъби, а после се натиква като торнадо в гърлото на праджунглата и изтръгва от него буца дънери и клони. Те се взривяват над гъсталака, разсипват се по небето. И отново по-кротка вълна дразни зъбите на хоризонта, и отново той се разпада от експлозия.
Загледан в този омразен, но сега единствен мой свят, отварям предпазливо примитивния капак на кичовския сандък. Чак след миг разбирам, че с отварянето съм включил генератора за холографен запис. Това е единственото техническо средство, с което разполагам. Вече не действува нищо — нито лазерното оръжие, нито ориентиращите устройства, нито индикатора за медицински контрол. Нищо.
Неизвестно защо записът тръгва най-напред с прекъсвания, а после бръмчи. Но не след дълго ме заобикалят гласове, сякаш съм попаднал сред възбудена тълпа. „От коя ли експедиция са“ — питам се. Струва ми се, че познавам това човешко гъмжило, о, великолепно разпознавам неблагоразположените към мен другари по неволя. Разглеждам лицата наред. Да, те са. Същите. Гледат ме със съчувствие и дори със съжаление.
— Ела с нас, хайде, можеш да дойдеш — викат ми претичващите край мен.
— Крайно време е, последният звънец удари — крещи един от тях, в очите му има безумие, бяга като хипнотизиран. Готов съм да ги последвам, обаче Кардера ме задържа, стиска ме с дългите си ръчища, притиска ме така, че усещам болка.
— Пусни ме, гад, пусни ме най-сетне! — правя опит да се измъкна от железния обръч на ръцете, от натиска на смачкващото ме тяло. Отблъсквам това кореместо, твърдо туловище, което се е залепило до мен в жегата, удрям го, та чак кънти.
— Ще останеш с мен — казва той спокойно.
— Пусни ме!
Позволява ми само да се вглеждам от разстояние в сцената, която продължава да се разиграва на фона на белите облаци от пукнатината. Кратерът не се скъпи с тази обла белота. Омотава с нея скалите все по-нагъсто, закрива подскачащата в такт компания, скрива като със завеса плътните маси на зверовете, дебнещи човешкия живот.
Вече само главите стърчат над белотата. Над всички се люлее посребрената и полупрозрачна Ейсие. Все по-малко телесна е въпреки голотата си. Сред бучащия ритъм на мелодията на човекомаймуните до мен достига шепот или вик, не различавам. Кардера е.
— Нея я няма в списъците на експедициите — съска в ухото ми той. — Проверих, няма я в нито един списък. Нито на тази, нито на предишните експедиции. В списъците няма жени.
Гледам го, оглеждам цялата му фигура. Дали наистина е Кардера? До каква степен субектът, който реагира така силно на главозамайващия танц край Ейсие, съм аз? Дали наистина съм аз самият? Къде започва холографското заблуждение, излъчвано във въздуха от „черната кутия“, къде е границата на моето истинско преживяване?
— А теб има ли те в тези списъци?
— Не съм проверил — извиква.
— Но и двамата сме тук, и тя също — добавя.
— Да, тук сме.
Отговарям разсеяно, затова пък следя всеки жест на Ейсие. Нищо друго не ме интересува. Чувам Кардера:
— Засега не можем да й попречим да извърши този обред.
— Искаш да й попречиш ли?
— Искам тя да остане с мен.
— Пусни ме!
— Да имаш да вземаш!
Гледам Ейсие. Ехото повтаря и разнася песента й, която заглушава ритмичния грохот на припевите на човекомаймуните. Силата на това ехо пресова песента в мозъка, във всяка частица от тялото, потиска, смазва чувството за собствено аз. Пронизан от напевния зов на Ейсие, оглушен и пропит с неговото ехо, аз не откъсвам поглед от мистерията, която — независимо от желанието ми, — ако не беше трагична за мен, ако не означаваше загубата на Ейсие, би имала привкус на наивна, неосъзната комичност.