Пак го гледам. Пак същото. Същото логично протичане на моите преживявания. Държа непременно да проверя дали бих могъл да спася Кардера. Тази мисъл ме е завладяла, измъчва ме. Защото зная, че когато той рухна в пропастта от юмручния удар на човекомаймуната, аз изпитах радост. Радостта, че него вече няма да го има, че аз ще остана сам с Ейсие.
Тогава бях сигурен, че тя ще остане с мен, бях сигурен в нейното женско подчинение на моята воля, на моето чувство. „Какво пък, тя ме обича“ — мислех си.
— Нищо особено, просто ме обича — сам си вдъхвам увереност.
Връщам се към миналото си, толкова неотдавнашно, толкова добре запаметено, та чак не е за вярване. Сигурно миналото на другите участници в експедициите не се различава много от него и това ми помага да си припомням. Дори изкуственият характер на холограмите не пречи на опресняването на паметта. Въображението е по-силно от натиска на действителността, завладяно е от вече несъществуващото. Тогава как стои наистина въпросът с нашето съществуване — кое е действително и кое измислено? Кое в нас е истинско и кое — фалшиво? Миналото, настоящето, бъдещето?
Нима не е действителност картината — най-истинска, пластична, цветна, изпълнена със звуци, изписана на небето благодарение на холографското изкуство на „черната кутия“?
— Мамиш себе си — повтарям.
Когато човекомаймуната неочаквано вдигна юмрук над главата на Кардера, аз се поколебах, занемях, закъснях с предупредителния си вик с частица от секундата. Поколебах се дали да го предупредя, или да го оставя да загине. Кардера пръв стигна до Ейсие и аз почувствувах раздразнение, ала, бог ми е свидетел, дори и да не го бях почувствувал, не зная щях ли да издам звук. Не зная добре, тоест не съм сигурен. Обаче тази несигурност е причина съвестта ми да не е съвсем чиста. Ейсие разбира душевното ми безпокойство. Ясно ми е също, че и тя самата имаше известна възможност да спаси Кардера.
— Видя ли онова добиче с вдигнатата лапа? Не може да не си го видяла — настоявах, притисках я. Може би за да намаля собственото си чувство за вина?
— Видях го, но май беше прекалено късно.
Пак спирам апарата. Страхувам се да пусна записа доста по-напред, да видя какъв е краят на експедицията, на коя експедиция — моята или онази другата? Какво ме интересува чия съдба, ако не е моята собствена? Какво ще стане с мен, какво ще стане с Ейсие? Но нали зная добре, че Ейсие я няма и че моят или нейният вик биха могли да спасят Кардера от смъртоносния удар. Можехме да го избавим, когато огромната лапа на бялото животно падаше върху набелязаната цел, върху главата на моя враг и приятел.
Оглеждам се. Холограмата още виси избеляла във въздуха, после остава само една чезнеща дъга. Лека-полека се разнася и тя. Избелелите миражи на миналото.
Вече ги няма.
Хвърлям сандъчето в пропастта. То дрънчи по камъните, ударите ечат, нараняват ме. Най-сетне изчезва заедно с търкалящото се подире му ехо.
Край, край на това, което беше. Нека се свърши. Защо изхвърлих сандъчето — дали такова е било категоричното нареждане на Ейсие, или аз проявих най-важното качество на собствената си телесност, на собствената си човешка същност? Бъдещето израства върху основата на миналото. Да убиеш миналото значи да се откъснеш от утрешния ден. Аз пък искам да имам само настояще. Не искам да зная края. По дяволите сантименталността!
Сигурно никога досега лъскавата лентичка на Голямата река не се е изписвала така остро и изразително под линията на хоризонта. Още далечна, но все по-ясно различима. Никога гребенът на джунглата отвъд тази река не е сресвал по-впечатляващо побелялото небе.
— Зная, че когато погледнеш към другия бряг — казваше ми Ейсие, — ще видиш там сякаш отражение, дубликат на тази праджунгла, която толкова много искаш да напуснеш. Ще продължиш да се бориш, за да се измъкнеш от нея, ще се биеш на живот и смърт със зверовете и стихиите. Тогава ще разбереш.
— Разбирам — говоря си сам на глас, също както там, горе, в търбуха на автоматичния кит. — Аз съм сам, съвсем сам на света.
Холограмата не съществува. Разделих се с последния апарат. С последното творение на съвременната техника, което имах. Изпълнен с удвоена сякаш енергия, което все не очаквам от себе си, а пък все ми се случва, и с надежда за успех, на който въпреки всичко разчитам, аз напредвам през каменистите възвишения към реката. Джунглата оредява, човекомаймуните не атакуват. Като че съм станал един от тях или един от камъните, редките дървета или храстите саби наоколо.
Радост от стъпката, силна, плавна. Ще прескачам от скала на скала, ще заобикалям бълващите мъгла пропасти и неравностите на терена. Някои просто ще прелетя, вкопчен в клона: Робинзон или Тарзан на XXI век. Ще градя временни мостчета над бързоструйните потоци. При всяко по-трудно начинание ще съм наясно за съществуващия риск, за смъртната опасност. И нито веднъж не ще претърпя неуспех.