Кракът ми удря твърдо и уверено в каменистата почва, отмерва все по-бърз ритъм. Рядката праджунгла наоколо бучи, ала това е моят грохот, грохотът на моя живот, който вече не ми прави впечатление, не ме дразни, докато не усетя конкретна заплаха. А рискованите места и ситуации заобикалям майсторски. Почти инстинктивно ловуваме примитивно копие, а уловените животинчета изяждам сурови, за да набера сили. Дори не се мъча да разпалвам огън. Той не ми е нужен.
6
„Още я обичам“ — мисля си.
Обичам Ейсие, но вече я обичам само такава, каквато я помня, значи такава, каквато не съществува и никога няма да съществува.
Понякога изтръпвам от болката, която ми причинява тази истина. Но откакто изчезна и последната холограма и ми останаха единствено откъслечните спомени за преживяното и за Ейсие, сетивността тържествува все по-внушително.
Виждам реката. Голямата река е все по-наблизо, покоряването на всевъзможните трудности запълва плътно денонощие след денонощие, нямам време дори да поспя по-дълго, въпреки че тук жегата е по-поносима, което приканва към сън. Става така, сякаш цялата емоционална страна на моята личност постепенно престава да съществува. Може би се изразявам зле, може би само ежедневните впечатления тъй господствуват над въображението, че го насочват в друга посока.
Неуспешният лов и гладът, слепващ червата, предизвикват у мен буря от отчаяние и унижение. Всяко нараняване буди страх да не се заразя, да не се поболея, да не се осакатя, да не загина недостойно сред тази зеленина, гъста и душна, едновременно враждебна и чудесна. Пълна със страшни и настървени зверове, които са още по-великолепни, когато ми се удаде да победя някой от тях. Това е животът ми.
Рядко се замислям какво става отвъд Голямата река, макар прекрачването на този Рубикон да си остава моята най-голяма мечта.
Когато широката синя лента изчезва зад мъглата, аз потъвам в черна меланхолия. Затова пък каква радост ме изпълва, когато на фона на пепеливото небе забелязвам менящото цвета си течение, разсичано от отблясъците на слънцата: това, което аз окачих на небето, и старото, естественото. Едва сега изпитвам гордост, че монтирах огледалата. Струва ми се, че по-добре разбирам себе си и Кардера от онова време, че съм същият, както тогава — изпълнен с ентусиазъм да извърша експеримента с мъртвия корем на Земята.
Понякога успявам да извикам Кардера във въображението си и да поговоря с него.
— Мразех те, на първо място за това, че ми забрани да гася слънцето, за да спася човешките същества. Мразех те и затова, че ме затвори в търбуха на автомата за да разпаля нова жарава над унищожената черупка на планетата. Мразех те, а сега си мисля, че не съм бил съвсем прав.
— Аз бях само пазител на човешките закони — отвръща Кардера. — А ти беше малък, глуповат Прометей, избран от една несъвършена човешка институция. Прогледна едва в мига на своя бунт. Този бунт бе полезен и за двама ни.
— И за теб ли?
— Разбира се. Мислех, че се опитваш да задържиш похода на човечеството и че това е възможно най-голямото престъпление. В момента, в който ти се разбунтува, разбрах какви са опасностите от нашето експериментално покушение над прогнилата, умираща Земя. Родният ти град бе завинаги погълнат от праджунглата, а тя се разширява, експлодира. Ейсие твърдеше, че праджунглата завладява цялото земно кълбо. Признавам, страхувах се да бъда гробар на старата цивилизация, защото се ужасих от новата, дивата, необузданата. Сега съжалявай, че не се възползва от спасението, което ти предлагаше Ейсие. Съжалявай. Трябва да съжаляваш.
Усмихна се тържествуващо. Но аз бях запомнил лицето му в гримаса на крайна ярост. Побеляло. Устните също. В такова състояние очите и устата му изчезваха, лицето му се превръщаше в маска, сякаш беше сложил на главата си бял чорап. Впрочем пак така изглеждаше той и в минути на радост, възбуда, еуфория. Бръчките му се изглаждаха — пак маска без цветове, дори разтворените устни разкриваха не розова, а пепелява уста.
— Казваш — говоря уж на него, а всъщност се обръщам към себе си, губейки от очи маската му, — казваш, че би трябвало да съжалявам за своя избор. Че бих могъл да бъда с Ейсие завинаги, а ето че останах сам. Заради нея загубих последния човек, който можеше да ми бъде другар, да ми помага. Загубих теб, Кардера, осъдих те на смърт единствено за да остана поне за мит насаме с момичето. А нали би трябвало да зная със сигурност, че не след дълго ще загубя и нея. Избрах безнадеждната борба с праджунглата, макар да знаех за нейния дубликат от другата страна на Голямата река. Предпочетох раните, тора, затъването във вода и кал, рояците насекоми. А преди всичко избрах смъртта. Да, избрах нея, въпреки че ще я избягвам като гръмотевичен удар.