— Защо избра сигурната смърт, с която завършва всяко човешко съществуване, след като можеше да се окажеш в ролята на полубог или бог?
— Няма живот без смърт, известно е. Каквото и да е това наше съществуване, друго то не може да бъде. Но аз съм човек, и само това, което е в мен, по мен и край мен, ме интересува. Само то е мое. Исках Ейсие да ме разбере, да остане с мен при моите условия. Тя ме напусна. Не аз нея.
— Не хвърляй вината върху нея.
— Кардера, не се гаври с мен. Запомни. Аз съм такъв, какъвто бях, когато гасях слънцето, което ти ми беше наредил да запаля. Аз съм такъв, какъвто бях, когато сам избрах наказанието си. Знаех, че то ще се състои в конкретна работа, в контролиране на механизми, които бих могъл да пипна, които бяха конструирани от хората за хората. Аз съм винаги от плът и кръв. И от кожа. Унищожавам тази скверна джунгла, за да стигна до Голямата река, после ще премина през нейното вихрено течение, после ще навляза в нова джунгла. Ах, какво ме засяга това „после“.
Струва ми се, че Кардера ме потупва с одобрение по рамото.
— И аз избягах от тях — казва.
Разговорът ми с Ейсие, преди тя да изчезне, е своеобразен вариант на диалога със сянката на Кардера.
— Кардера ли? — попита Ейсие. — Защо непрекъснато ми напомняш за него? Аз го мразя.
— Добре ли го познаваше?
— Стара история. Може и да съм го познавала. Познавах го и не искам да го помня, така както не искам да зная и да чувам за твоята прозаична сетивност, която отказва да приеме всякакво по-дълбоко и по-широко познание.
— Но ти не си против страстите ни.
— Това е нещо друго. Пак не ме разбираш.
— Чуй. Искам да узная все пак. Кардера знаеше ли от по-рано за вашето съществуване, за вашата вечност, в която аз не вярвам? А може би той самият е взел участие в нейното създаване?
Пак се разтрепери. Трепери, чувствувам всяко потръпване на тялото й, което съм стиснал в здрава прегръдка.
— Не зная — отговаря. — Кардера сигурно си е мислел, че ние произхождаме от друга планета. Но да се твърди такова нещо е смешно. В нашето трето състояние ние сме на планетите и извън тях. Просто не разбирам историята, не разбирам спомените. И тези за Кардера също. Ние нямаме история.
— Кардера познаваше историята ви.
— Това е наивно, казвам ти, наивно е. Познавал, не познавал. Историята никога не ме е интересувала. Само вие търсите причини и следствия, само вие се поддавате на натиска на тези измислени лавини.
— Слушай — добавя, притискайки се с все сили към мен, — твоето познание за света, твоето и на другите хора, се различава коренно от моето, от нашето. Мисля, че ти ме обичаш, както обичаш тялото си, луната и естественото слънце, както обичаш самия факт на съществуването си. Обичаш, за да обичаш, живееш, за да живееш, за да вървиш, да ядеш, за да извършваш десетки, стотици осъзнати и неосъзнати физиологични функции, за да бъде в ред целият ти организъм, за да му бъде приятно, за да продължава неговото съществуване.
— Именно за да продължава съществуването. Най-сетне се разбираме. Но не става дума само за физиология. Ние обичаме да откриваме истината, да се радваме на късчето познание — открито, изследвано, набодено на карфичка — като извадена от мрежичката пеперуда.
— Така както обичаш мен, ти би могъл да обичаш всяка жена, която си срещнал в благоприятни за любовта обстоятелства. А твоите истини, набождани на карфичка? Твоята наука, твоите познания? Изграждате си теория за структурата на света и неговите явления, искате да задоволите физиологичните потребности на мозъка си. Теориите и хипотезите следват една подир друга. Вече ви се струва, че сте открили истината, вече идва удовлетворението от голямото обобщение, чрез което ще бъдат обяснени много явления, когато неочаквано се скъсва едно звено — слабичко, наивно. Ах, този хедонизъм на вечно застрашавания от нещо човек.
Отблъсквам я. Тя ме прегръща.
— А ти, ти защо ме обичаш? — питам.
— Не зная — казва с искреността на дете. Замълча.
Сигурно се уплаши, че ме е засегнала, че е казала прекалено много. Държа я в прегръдките си, гледам я в очите, целувам я, а кожата й бавно-бавно става прозрачна. Струва ми се, че докосвам желе, ала и то се стопява. Не мога да овладея погнусата и ужаса си. Иска да си отиде, да си отиде.