— Още не. Остани с мен.
— Слушай, ти знаеш, че наистина те обичам — казва тя с утешителния си глас, който бавно се отдалечава от мен. — Слушай, аз съм луда по теб, луда съм по теб на тази земя. Затова повече нито миг. Нито миг.
Тялото й е вече само неясно очертание. Изчезва допирът, изчезва лицето. Няма ги ръцете, гърдите, бедрата й, макар допреди миг да усещах топлината им. Видимо Ейсие не съществува. Чувам нейния глас. След малко и той ще заглъхне.
— Страхувам се от сетивата, страхувам се от смъртта. Ела с мен. Все още можеш, все още?
Къде е моята голяма любов? Не я обичам изчезваща. Не умея да изпитвам нито любов, нито омраза без участието на сетивата, без тяхната проверка. Без сетива бих бил като охлюв, изваден от черупката беззащитен, гол, кръгла нула за себе си. Незначещ за никого нищо.
— Не те обичам — крещя развълнувано, гневно, — любов няма. Колко много неща са необходими за любовта! А преди всичко нужна си ми ти — цяла, чувствуваща, досегаема. Ти би искала да ме откъснеш от земята, като страница от книга, страница, която ти харесва. Би искала да ме откъснеш и да си направиш от мен спомен за вечни времена. Не, няма да стане.
От прозрачността си тя преминава към мен, пак се появяват багрите на кожата й.
— Мъча се да те разбера и продължавам да те обичам.
Гали ме, но ласката й почти не се усеща. Дразни ме. Разбирам, че всяко усилие да се появи отново може да бъде последно. Дърпат я към третото състояние, всмукват я в това трето състояние.
— На какво ме осъждаш? — шепне. — Чувствата ми, а сигурно и твоите, сега приличат на болката, която години наред преследва сакатия, комуто са ампутирали ръката до рамото. Боли, много боли. При мен ти би бил сакат, при теб аз бих била недъгава. Имаме ли право да се осъждаме на непълноценен живот?
Гледам я как изчезва и казвам:
— Не те обичам, няма да можеш да ме унищожиш.
— Сам ще се унищожиш.
— Нека те боли, че ще бъда унищожен. Но когато това стане, теб вече няма да те има тук. Да, отсега нататък няма да изпитвам към теб нищо, само ще те упреквам, че ме осакати. Твоята философия и съществуването ти са вегетиране на сакати, съществуване без смисъл. Ако изобщо има поне частица истина в думите ти, в тези бълнувания за вечност, в това, което будиш у мен, с вида на изчезващото си тяло.
— Ще загинеш — шепти, — ще издъхнеш като животно.
— По този начин ще продължа съществуването на праджунглата. Ще бъда неин тор.
Преструвам се, че се смея. Тя изчезва.
Все по-рядко си представям, че говоря с нея. Гледам, джунглата свършва. Излизам от рядката й растителност на просторна зелена поляна.
Познавам това грамадно тревисто пространство с гребена на джунглата отсреща, с редовете храсти саби, подредени равничко като за атака.
Това ли е последната пречка преди Голямата река? Въпреки тревата дочувам тропот на копита. Втурвам се на моравата сред танцуващите кентаври. В кръг, все по-бързо, все по-бързо.
Гледам конските копита на другарите ми. Вдигам все по-големи облаци прах от тревистата почва. Не ме е грижа откъде долитат музиката и ритъмът, разсичан от бича на пищялките.
Въпреки жегата устремният бяг не ме мъчи. Старая се да се вместя плътно в кръга, така че в танца при всяко обръщане да удрям с тялото си тялото на една напета самка. Светла и закръглена, ах, колко закръглена. Тя ми харесва най-много.
Отварям уста.
Надавам вой, старая се да вия като другите, ала, бог вижда, трудно ми е да го направя в този ритъм. В опасващата ни като с железен обръч мелодия не долавям собствения си глас. Самката, която съм си избрал, сигурно също не ме чува. Вия още по-силно.
Познавам тази поляна.
Боря се с другите, за да съм по-близо до тялото на избраната самка. Великанът отдясно се опитва да ме бутне, да ме изблъска с един голям скок, с ритане на мощните копита. Правя опит да отговоря на удара му. Ще го ритна с копито по глезена. Добре. Но той е по-тежък, избутва ме въпреки всичко.
Сега аз на свой ред се готвя за убийствен скок. Забивам с цялата си сила двете копита в земята, краката ми са свити, движа се със задницата си по твърдата почва.
Излитам нагоре. Описвам дъга над моравата. Съперникът пада под напора на тялото ми. После пак се готви за реванш. Не иска да ме допусне до възхитителната самка.
Точно когато се защищавам с лакти от неговото нападение, когато се боря, за да не загубя закръглената и съблазнителна самка, чието тяло кара кръвта ми да кипи, забелязвам как от гората излиза Ейсие.
Почти прозрачна, тя насочва в моята самка дулото на лазерен лъчемет. Блясва червеният език на лъчите. Самката пада до мен. Има рана под лявата гръд.