Само тази мелодия на приближаването, отрицание на Баховите фуги, музика, по-мила ми сега дори от собственото тяло, от собствения глас, обоняние, осезание, които в тая изолация заедно с уредите са единствената моя истина за вегетирането в търбуха на робота. Да, аз съществувам в своята кожа, съществуват и моите уреди, мога да ги пипна — обли или ръбести, реагиращи на топлина.
Чакам другаря си — да се приближи, да мога да се убедя. Затова радостта ми е примесена с подозрителност и страх. Още не съм сигурен, че той съществува.
Изведнъж, за части от секундата, разбирам, че се налага да коригирам неговия полет. Първи ме предупреждават характерните, фалшиви звуци в мелодията. Не подсвирквания, не скърцания и не фалшивене в музикалния смисъл на думата. Това е електронно късане на нерви, което не може да се изрази с думи. То те принуждава да откъснеш поглед от илюминатора и да се втренчиш в уредите. На екрана се появяват данните от изчисленията — ъгълът на отдалечаване на ракетата рязко нараства. Няма да долети, няма да долети. А може би нарочно?
Припряно връщам уредите в нулево положение. Нали за мен цялото явление се свежда до моделирана игра. Дори изображението на точката, която ту изчезва, ту се показва, е само модел на ситуацията. Докосвам изключително чувствителните зони на апаратите, свиря на тях, мобилизирайки всичките си знания и цялата си воля, за да върна ракетата от бягството й. Вследствие на моята игра траекторията се изкривява, потреперва, съпротивлява се, но накрая малката блестяща чертичка пак навлиза и почти се разтапя на маркирания в зелено вълнообразен път.
Улавям го.
Той е мой, трябва да долети. Корекцията беше наложителна. Със задоволство установявам, че автоматите действуват правилно, щом пак зазвучава електронната музикална тема: човек — виновник — човек. Скоро ще видя този грешен човек. Защото машината не би могла да бъде грешник, нали?
Представям си го. Опитвам се да нагодя вида му към моите мечти и копнежи, потискани дълго (колко точно, не зная). Същевременно се подготвям и за разочарование, неизбежно при неочакваните срещи. Неизбежно и за двете страни.
Дори да беше най-близкото ми същество, пак щеше да ме заплашва разочарование. Отърсвам се от мъглата, в която всичко наоколо започва да изчезва, да се разсейва, и правя опит да се свържа с този човек. Поне гласа му да чуя. Видеофонът скрибуца и свисти, напук на великолепието на техниката, която ме заобикаля. Лайтмотивът на долитането пак се прекъсва. Не чувам мечтания глас. Не чувам и не виждам никого.
Тогава изтръпвам от суеверния страх, че никога повече няма да чуя и видя никого, че като нищо в този миг мога да умра от радост. Или пък той да умре, преди да долети до мен. В такива мигове по-интензивно се усещат несигурността и крехкостта на съществуването, мимолетността на поривите. Злощастията ни дебнат на всяка крачка, има хиляди възможности за гибел. Дори на собствената улица, в собствения дом, в собственото легло. Достатъчно е да те стигне само едно. А и онези, които ни отминават, са вътре в нас и стават все повече, множат се.
Развълнуван ставам от фотьойла и сядам на велосипеда, както нарежда инструкцията. Въртя педалите бясно, за да прогоня лошите предчувствия. Така е написано. Усещам хлъзгавината на металното кормило, когато неволно плъзгам ръка по лъскавата рамка. Дишането ми се учестява. Чувам го, сетивата ми се изострят, в прозорчето виждам резултата — въпреки всичко добър.
Сред дълбоката, като че безкрайна тъмнина на видеофона забелязвам най-сетне очертанията на лице. Мога да се закълна. Досегашното електронно скърцане преминава в неартикулиран, но човешки звук. Значи и той, оня от ракетата, също иска да говори с мен, може би иска да ми благодари за помощта или да получи потвърждение, че всичко е наред.
Кой знае дали и на него не се предава страхът, моят страх, че никога няма да се видим. А може би неговата уплаха се е предала на мен, не е изключено.
Добре помня експеримента с предаването на букви и изображения от Земята до ракетите в Космоса.
Вглеждаш се например в картончето с буквата С. Спомням си, взирах се в него и веднага след това избрах от цялото тесте (хитро ровейки с пръсти, сякаш така щях да променя нещо, да измамя някого или да помогна някому да направи шашма) последователно Д, Р и К. По-късно научих, че моят партньор, отдалечен на стотици хиляди километри, е избрал по същото време същите картончета. Без помощта на апаратурата разгадал случайния код на нашето единомислие.
Телепатия?
Взех участие в много подобни опити. Не вярвах, подигравах се, опитвах се да доказвам математически случайността на съвпаденията в резултатите. Глупав, наивен шанс за идентичност. Но резултатите се повтаряха. Като че ли наистина четяхме мислите си и от най-голямо разстояние. Обаче никога не се убедих, че е наистина така.