И сега разбрах: докато не видя човека от приближаващата ракета, дотогава той не съществува за мен. Тъкмо от това несъществуване се уплаших — защо не съумяваме да се свържем? Може би неговото идване е само голгота на самотното ми въображение?
Ракетата пак се вижда. Нейната запетайка танцува на екрана, подскача по зелената траектория. Предавателят пак информира с цветна схема за разлика в положението на скачващите устройства. Значи има още една грешка. Трескаво се опитвам да я отстраня. Действията ми напомнят донякъде маневрите на играч, който се опитва да сваля самолетчета в автомата на колеоптерната гара.
Ракетата изскача светкавично иззад линията на земния хоризонт, уголемява се. Нараства, закрива почти цялата повърхност на визьора. На екранчетата и пултовете вече свети не жълта, а червена алармена светлина. Заплашва ни сблъсък. Изпотявам се, въртя бутони, чукам по датчиците, едва не бъхтя с юмруци. Резултат има — открива се лентичка заслепяваща слънчева светлина. Най-напред бавно, а после мигновено обхваща цялото полезрение. Червеното преминава в жълто, което дразни и не угасва. На модела на траекторията виждам, че сме успели да избегнем сблъскването буквално със сантиметри, че се отдалечаваме един от друг, за да направим веднага нов опит за среща.
Успявам да пратя земната ракета в самия център на екрана, да я напъхам в треперещата вълна на траекторията. Е, най-после. Насеченият, разпадащ се лайтмотив на долитащата ракета пак се свързва в цялост, пак потича плавно като пуснато в движение заяло телче на магнетовида.
При неуспешния опит да се скачим съм скочил над рибешкия силует на госта от Земята. Най-дребните подробности, най-прецизните изчисления го потвърждават, цифрите върху графиките трептят.
Този път двамата, несъмнено двамата, полагаме усилия над своите командни пултове, за да опрем носовете си като при ескимоска целувка.
Вече се смея гласно, успяхме, успяхме.
През цялото време механично контролирам действията на робота, в чийто корем седя. Току-що той изпусна и издуха както трябва в пространството една плочка от огледалото. Тя вече боде с енергията си мъртвата обвивка на ново парченце от Земята. За първи път, откакто съм тук, установявам това без раздразнение, без съпротивата, която бавно изсмуква силите ми. Леко разтърсване, вибрация.
Разбирам, че управлението е само ръчно. Автоматите са изключени. Коригирам с двигателите положението. Сега летим един подир друг като гонещи се кучета. Накрая интензивно жълто пулсиране, после за миг червено избухване, силен трус и покой. Скачване.
Механизмът се зацепва. Още секунди продължава общото люлеене, като че ли взаимно се побутваме, напрягаме. Проверявам траекторията, която е вече и негова. Обща с моята. Нашите ракети се носят леко по вълнообразната линия, лайтмотивът бучи весело. Истинска радост. Вратата на междинния шлюз се отваря.
— Добре дошъл — рева и се хвърлям върху него, макар още да не го виждам добре, нито пък усещам тялото му, навлечено с комбинезон. Но това е той — жив и реален. Свой, въпреки че е чужд. Прегръщам го, ох, как го прегръщам.
— Ще ме удушиш! — измъква се с мъка от лапите ми той. Отблъсква ме, озърта се с раззината в усмивка уста. Държи ме на разстояние с протегнатите си ръце, гледа ме, сякаш никога не е виждал човек, никакъв човек.
— Е, вече съм при теб, бунтовник такъв!
Смее се гръмогласно, смеем се и двамата, но изведнъж смехът засяда на гърлото ми.
— Защо си тук? Само да не кажеш, че и теб са те заточили по твое желание.
— Ще кажа. По мое желание, като теб.
— Значи и ти си бунтовник! — повтарям неговите думи, обаче в тях вече я няма онази истинска или престорена радост от това, че виждаш друго, родствено същество. Подозрителността ми се възвърна, засили се. Особено след онова, което ми каза. Не вярвам на другия заточеник, не бива да му вярвам. Той може да се окаже убедителен фантом, може само да играе ролята на човек. Мълчаливо го докосвам, опипвам го, търся кожа, стигам до нея. Той разбира недоверчивостта ми, търпеливо ми позволява да го изследвам. Гледа съчувствено и не млъква, не млъква: колко много бил искал да ме види, да ме види със собствените си очи.
— Да, да видиш кучия син, разбунтувал се против всички, против целия свят, унищожил с отчаяна решителност едно след друго вече сглобените от самия него слънца, предназначени да сътворяват, да възбуждат нов живот.
— Ах ти, кучи сине — повтаря той, — ти, мили самотен кучи сине.