— Говори ли с него?
— Видях го. Командирът ни ме заведе. Знаеш кръглия му кабинет, пълен с екрани и карти. Кардера, тогава го видях за първи път, макар че за него се говореше толкова много, се обърна към нас от грамадната маса, затрупана с бумаги. Стари книги в пищни подвързии, бележници, каквито днес никой не използва. Преди всичко това правеше впечатление. И още — въпреки че беше минало полунощ, в стаята беше светло като ден. Чак после забелязах в големите аквариуми чудовищни твари, ония, дето според хорските приказки той отглежда, та да мислят по човешки. Бррр. Не бяха осветени — целите в сянка. Кардера се обърна и прегледа документа, който му подаде нашият командир. „Още един бунтовник“ — поясни моят шеф. Но тутакси млъкна, смразен от погледа на Кардера. „И е готов да живее в самота в робота? Гледайте, вече имаме втори самобичуващ се.“ „Тъй вярно.“ Аз не се обаждах, защото така ми беше наредено. Гледах Кардера — дебел, нисък, надут като балон. Усещах хладния му поглед. След малко той ми извести, че трябва да дойда при теб, да те заместя. Както тогава, когато в залата на твоя съд ти падна на колене, самообвинявайки се, така и аз коленичих пред него, Кардера, и завиках каква чест е за мен да те видя и да те заместя. Да дойда, да те видя, да те докосна.
Моят земен гост се хвърля върху мен и на свой ред тъй ме прегръща, че оставам без дъх. Жълта светлина залива кабината и двамата потреперваме от острите токови удари. Неволно отскачаме един от друг. На екраните пулсира заповед. Незабавно заминаване.
Потвърждава се моето предположение, че през цялото време сме били следени, наблюдавани и подслушвани. По дяволите. Пак предугаждам измама. Сигурно Кардера иска да се отърве от мен, да премахне неудобния идол, извора на бунтовническа зараза. Интересно какво ли е измислил; дали ще ме смъкне от това небе и ще ме изпрати другаде, или ще ме погуби по някакъв начин.
Токовите бичове стават непоносими. Болката принуждава да се мисли само за нея, за собствената кожа, за прекъсване на страданието. Оглупяваш, страхът за собственото съществуване те завладява напълно. Човекът се превръща в животно. Така действуват болката и страхът. Пак ми се привижда, че съм на моравата и чувам тропот на копита. И аз самият удрям ритмично в земята, твърда, скалиста, оскъдно обрасла тук-там с нещо като трева, изгорена почти до бяло.
Изпод премрежените клепачи виждам, че моят заместник започва машинално своята изучена, самотна служба. Жал ми е за него, чувствувам се отчаян от тази раздяла. С усилие пропълзявам в предната камера, зад мен люкът пада, автоматите ми помагат да навлека комбинезона, секретните копчета пукат. Плача — реакция след срещата с друг човек. Неизвестно колко време ще остана пак сам, осъден на неведомо бъдеще, заобиколен от мъртви предмети. Аз, който без ясни сетивни възприятия губя дори усещането, че съществувам, аз, врагът на абстрактното. Разпадам се в мъгла.
— Тома Неверни.
Кардера. Пред мен стои Кардера.
— Ти, Тома Неверни — повтаря той. Аз стоя като вкаменен. — Не вярваше, че се връщаш при хората, че от онова място човек може да се върне.
Какво иска от мен, може би да събуди благодарност — както тогава в съдебната зала, когато събуди у мен и у моите приятели чувство за вина и паническа нужда от изкупление на греха против човечеството. Днес в мен не е останало нищо от онова настроение, от онова отчаяние — както след извършването на първородния грях и изгонването от рая.
Стоя значи пред него, по-близко от една протегната ръка, без капка чувство на вина, изпълнен с подозрителност, че, измъквайки ме от търбуха на кита, той ще ме хвърли в поредния, по-долен кръг на ада. Тази среща с Кардера, разговорът с него, близкото му присъствие нямат нищо общо със срещата с другия човек. В нея няма задоволство или радост, дори надежда няма. Упреквам се за своето недружелюбно безразличие, за антипатията, която ми отнема всякакво желание за най-малък жест, просто парализираща антипатия, въпреки че нито той, нито моите приятели, дори да не бяха прави, не си даваха сметка за извършваната спрямо мен несправедливост. Напротив, смятаха, че правотата и Кардера са едно и също. И аз самият бях сигурен в това. Тогава защо сега изпитвам антипатия? Дали затова, защото всички се променихме, промениха се нашите чувства и мисли, защото престана да ни привлича пътят на най-големия риск, ентусиазмът да сътворяваме свои съперници?
Безумието, което по онова време бе обхванало цялото човечество, не се роди от случайността. Хората въстанаха против своята участ. Това ставаше в оня, както някои казваха, най-трагичен период от историята, когато учените обявиха с непоколебима увереност необратимата неумолимост на смъртта. Бяха открити лекарства против всички болести, лекарите се бяха научили да лекуват болните не за седмици и месеци, а само за часове, да заменят болните органи — сърца, нерви, черни дробове и бъбреци. Правеха се дори опити за трасплантиране на мозъци. Но щом биваше елиминиран някакъв вид смърт, като deus ex machina1 се появяваше следващият. И той биваше побеждаван, а на хоризонта вече се виждаше нов. Средновековен мрак завладя разума.