Тъй като полезният товар на „Чалънджър“ не бе толкова голям, че корабът да приюти и един репортер, Джордж по съвместителство пое задълженията на адютант. На практика това означаваше, че трябваше да пише научните съобщения, да работи като секретар на капитана, да отговаря за складовете и да води сметките. Често с удоволствие си мислеше, че в безтегловния свят на космическото пространство му бяха необходими само три часа сън в денонощието.
За да не смесва двете си функции, налагаше му се да проявява голяма тактичност. Когато не бе зает с писане в своя голям колкото килер кабинет или не инвентаризираше стотиците вещи в складовите помещения, шареше насам-натам със своя магнетофон. Постара се да не пропусне да интервюира нито един от двадесетината учени и инженери, образуващи екипажа на „Чалънджър“. Не всички интервюта бяха предадени на Земята. Някои звучаха прекалено технически, други, несвързано, трети, обратно, прекалено свързано. Така или иначе, не бе пренебрегнал никого и, доколкото му бе известно, никой не му се сърдеше. Това обаче вече нямаше значение.
Запита се как ли се чувства доктор Мартенс. Астрономът се бе оказал един от най-трудните му събеседници, но същевременно бе и човекът, от когото можеше да се получи най-много информация. Пикет усети внезапното желание да чуе първото интервю на Мартенс и постави лентата в магнетофона. Даваше си сметка, че по този начин се опитва да избяга от настоящето, като се скрие в миналото, но все пак се надяваше, че експериментът ще успее.
Все още имаше твърде ярки спомени от това последно интервю. Безтегловният микрофон, леко помръдващ от въздушното течение, образувано от вентилаторите, почти го бе хипнотизирал. Никой обаче нямаше да разбере това, тъй като гласът му бе запазил нормалното си професионално звучене.
Намираха се на около двадесет милиона мили зад кометата и вече я наближаваха, когато откри Мартенс в обсерваторията и му зададе своя пръв въпрос.
— Доктор Мартенс, от какво точно е образувана кометата на Рандал? — бе го попитал.
— От много неща — бе отговорил астрономът. — Съставът й непрестанно се изменя успоредно с отдалечаването от Слънцето. Опашката обаче е образувана главно от амоняк, метан, въглероден двуокис, водни пари, цианоген…
— Цианоген? Това не е ли отровен газ? Какво ще стане със Земята, ако премине през нея?
— Абсолютно нищо. Независимо от великолепието на опашката, по нашите стандарти представлява просто вакуум. Една кибритена кутия пълна със земен въздух съдържа толкова газ, колкото и част от опашката с обема на земното кълбо.
— И въпреки тази разреденост се получава толкова впечатляваща гледка?
— По същата причина впечатлява и разреденият газ в една неонова реклама. Опашката на кометата свети, защото Слънцето я бомбардира с частици с електрически заряд. Тя е нещо като космическа светеща реклама. Боя се, че някой ден рекламните агенти на Земята могат да осъзнаят това и да намерят начин да изписват рекламите си по Слънчевата система.
— Тази мисъл ми действа подтискащо, макар и някой да би окачествил това като победа на приложните науки. Да оставим обаче опашката на мира. Кога ще влезем в сърцето на кометата? В ядрото й, както, ако не се лъжа, го наричате?
— Тъй като едно старателно преследване винаги отнема доста време, ще изминат още две седмици, преди да навлезем в ядрото. Преди да го доближим, ще навлезем още по-надълбоко в опашката и едва тогава ще достигнем самата комета. Макар и ядрото да е все още на двадесет милиона мили от нас, вече научихме доста неща за него. Така например, че е изключително малко. Не е по-голямо от петдесет мили. При това по всяка вероятност не представлява плътно цяло, а по-скоро облак от хиляди малки тела.
— Ще можем ли да влезем в ядрото?
— Ще разберем това, когато го достигнем. Може би от съображения за сигурност ще пожелаем да го изучим с помощта на телескопи от разстояние няколко хиляди мили. Лично аз обаче бих бил разочарован, ако не навлезем в него. А вие?
Пикет изключи магнетофона. Да, Мартенс се бе оказал прав. Лично той също щеше да бъде разочарован, особено след като се бе създало впечатлението, че самото ядро не представляваше опасност. Кометата въобще не бе крила опасности. Те дойдоха отдругаде, отвътре.
Бяха прекосили последователно огромните, но невъобразимо разредени струи газ, излъчвани от кометата на Рандал, когато се отдалечаваше от Слънцето. При все това, макар и вече да бяха наближили най-гъстите части на ядрото, продължаваха практически да се движат във вакуум. Светещата мъгла, простираща се на милиони мили около „Чалънджър“, не им пречеше да наблюдават звездите. Непосредствено пред тях обаче, там, където се намираше ядрото на кометата, се виждаше блестяща светлинна ивица, примамваща ги като фар.