Когато Лена открехна вратата, говорителят съобщаваше: „В 19-та минута на второто полувреме резултатът е променен два на един в полза на «Динамо»“.
На стъкления правоъгълник като на филмов екран се виждаше развълнуваният стадион. Чуваха се виковете на малчуганите, които горещо викаха за своя отбор.
„Въпреки надмощието на «Спартак», «Динамо» вкара гол. Това беше една хубава атака, която изненада изтеглената напред отбрана на «Спартак». Двамата крайни защитници на «Спартак» останаха срещу трима нападатели на «Динамо»…“ — продължаваше говорителят.
В салона доцентът Хаджиев спореше с един моряк, как бе вкаран голът.
— Закъсняхме! Като ти казвах да побързаш, ти… — сърдеше се Лена ядосана, загдето беше пропуснала такъв интересен момент.
— Нищо, нищо… — професорът добродушно поклащаше побелялата си глава.
Двамата седнаха в креслата и загледаха играта.
Топката отново полетя… Дори сега, на толкова километра в океана, далеч от бреговете, тези хора не се чувствуваха откъснати от света. Наравно с всички те участвуваха и културните и спортни тържества, слушаха концерти, гледаха театрални и оперни представления, вълнуваха се заедно със зрителите от стадионите. Далечната цветна телевизия им даваше възможност да се пренасят на хиляди километра и без билети, „гратис“ — както се шегуваше Хаджиев — да влизат в стадионите и театрите.
На другия ден в 10 часа сутринта, когато професор Иванов, облегнат на перилата на командната кула, гледаше бягащите назад водни ивици и морският вятър го духаше в лицето, а от бистрото бледосиньо небе грееше ослепително слънце, професор Соловьов лежеше на един шезлонг и преглеждаше някаква книга, един тревожен глас по радиофона наруши спокойствието:
— Ръководството на експедицията да заповяда в каютата на капитана!
Професор Иванов бръкна в джоба си извади малката, прилична на табакера металическа кутийка, от която идваше гласът. Като натисна едно миниатюрно копче, той отговори:
— Професор Иванов идва веднага.
Той сложи апарата в джоба си и пъргаво слезе по белите стълби. След него, като поставяше малко листче на страницата, на която беше стигнал, идваше професор Соловьов.
Няколко минути по-късно цялото ръководство се събра в каютата на капитан Южин. На пръв поглед като че нямаше причина за това бързо извънредно заседание. По строгото лице на Южин, обрулено от морските ветрове, човек не би могъл да разбере нищо. Само сините му очи блестяха необикновено. След като изчака да влезе професор Соловьов, камандирът на „Буря“ стана и започна:
— Другари, преди няколко минути по радиото по международната вълна хванахме следното съобщение: — Капитанът натисна едно копче:
— Предавайте.
От микрофона на бюрото му се чу леко бучене. Изведнъж остро пиукане изпълни стаята. Тревожни тръпки пробягнаха по присъствуващите.
— SOS! SIS! Шкуна „Вихър“ потъва! Помощ! Координати… SOS! SOS!…
Капитанът изключи магнитофона.
— Трябва да се притечем на помощ. Никой друг кораб не е тръгнал към корабокрушенците. Ще се отклоним от пътя. Не може да ги оставим така.
— Разбира се!
— Няма да ги оставим!
Капитанът пристегна куртката си и заповяда на дежурния:
— По посока на координатите, дадени от потъващата шкуна — пълен напред!
Карни нервно чакаше съобщение от своите агенти. От момента, в който беше инсценирано потъването на японската риболовна шкуна и по етера прозвучаха тревожните сигнали, той нямаше никакви известия. Неговите агенти бяха „спасени“ от експедицията, но дали нямаше провал, милиардерът не знаеше. Всичко това го вълнуваше силно.
„Трябва повече хитрост. Мина времето, когато бяхме по-силни.“ Тази мисъл не го напущаше. Той се чувствуваше като остарял лъв. Някогашната му остра предизвикателност беше изчезнала. Сега той лежеше в креслото и яростно мислеше, мислеше. Той чакаше съобщението. Дали планът не беше претърпял провал? Дявол знае какво ставаше оттатък. А ако агентите бяха заловени? Как тогава щеше да се разправя с Военното министерство?
Вратата безшумно се отвори. Секретарката също така безшумно влезе и му подаде телеграма. Карни погледна подписа и се хвърли към бюрото.