Ръдиард Киплинг
В края на пътя
Небето е оловно, лицата ни — червени
Вратите на ада са отворени и се пръскат
Ветровете на ада отслабват и спират
И злото се прокрадва до вратите на рая
И облаците падат в огнена пелена
Трудно да се издигнеш, трудно да се родиш…
И душата на човека напуска плътта му
Към местата, към които се стреми.
Болно е тялото и тежко сърцето
И душата му отлита като прах
Отделя се от плътта, отива си, заминава
На крилете на вятъра от холерата…
Четирима мъже, всеки от които образец на „живота, свободата, и прогресивността“, седнаха да играят вист. Термометърът показваше 101 градуса фаренхайт. В стаята беше толкова тъмно, че едва можеха да се различат картите и прекалено бледите лица на четиримата. Парцалив, полуизгнил вентилатор от избеляло платно гонеше горещината и виеше печално, при всеки замах. Навън, се стелеше смок, като в Лондон — ноември. Нямаше нито небе, нито слънце, нито хоризонт, само дълбок сив дим от комините. Човек можеше да си помисли, че земята умира от инсулт.
От време на време облаците прах се размърдваха без следа от вятър, издигаха се като пелена над оголените дървета и пак се спускаха над земята. После този смок се понасяше над равнината на няколко мили, чупеше и падаше над всичко, нямаше какво да спре полета му, а само потънали в прах релси, малко глинени къщурки, осъдени на забвение гари, мръсни канавки и едно тумбесто четири стайно бунгало, принадлежащо на главният инженер в строителството на отсечката на линията към Галдхари, понастоящем преустановено. Четиримата полу-заспивайки играеха вист и се караха кой е спечелил и кой загубил. Не беше най-добрият вист, който можеше да се види, но те бяха загърбили не малко проблеми, за да дойдат тук. Мотрам от Индийската Инспекция беше яздил трийсет и пропътувал с влак 100 мили от самотният си пост в пустинята само една вечер преди това. Лоундълс от Цивилната Инспекция, на специална мисия към полицията, беше пристигнал от далече, за да си почине за момент, от ужасните интриги на природно богатата страна, чиито владетел едновременно се ласкаеше и ядосваше от многото пари, събрани като ежегоден данък всред бедни селяни и отчаяни камилари.
Спурстоф, лекарят на линията, беше изоставил цял лагер, пълен с работници, заболели от холера за 48-те часа в компанията на бледите мъже на масата. Хумил, асистент-инженер, беше домакина. Той събираше приятелите всяка неделя. Ако някой от тях не се появеше, изпращаше веднага телеграма на последният му адрес, за да узнае дали въпросният е жив или мъртъв. Имаше страшно много места на Изток, където не е особено добра идея да оставиш приятелите си без наблюдение, дори за една седмица.
Играчите не се интересуваха от срещите другаде. Счепкхваха се на всяко друго място, но все пакне можеха един без друг, както човек не може без водата. Бяха самотници, които много добре съзнаваха истинското значение на думата самота. Всичките бяха под трийсет и все още беше прекалено рано за това познание.
— Пилсенер? каза Спурстоф, след второто раздаване, избърсвайки потта от челото си.
— Няма бира! Съжалявам, имам май само сода тази вечер. — каза домакина.
— Ужасно ръководство! — озъби се Спурстоф.
— Не мога да ти помогна! Писах, телеграфирах, но все още влаковете не идват редовно. Миналата седмица се стопи леда, както и Лоундълс знае.
— Да! И затова не дойдох. Щял да ти пратя няколко бутилки, ако знаех. Пфуууу, толкова е горещо, че не можем да играем на сапунени мехурчета. — Всички изгледаха Лоундълс сурово, само той се хилеше. Беше закоравял шегаджия.
Мотрам стана от масата и погледна навън през капаците на прозорците.
— Какъв прекрасен ден! — каза той.
Последва дружна прозявка. После всички се заеха с по нещо безцелно — оръжия, книги, седла, спори и разни подобни. Бяха му посочили часа по-рано, но наистина нямаше какво друго да се прави.
— Искате ли нещо ново? — каза Лоундълс. — Последният брой на „Индийска Газета“, беше нарязан за тоалетна хартия. Баща ми я изхвърли. Много забавно.
— Едно от онези вестникарчета, дето се наричат М.Р.? — каза Спурстоф, четейки вестника, който му връчиха.
— Да! Чуй това, по твой адрес е, Лоундълс. Ето тук! „И аз настоявам без колебание, че Цивилната Инспекция в Индия е като резерват, резерват, за английската аристокрация. Какво дава демокрацията, какво прави за масата, на тази страна, която така мошенически ограбва? Ще ви отговоря! Нищо! Абсолютно нищо! Тя самата е направена с цел частни интереси от издънките на аристократите. Грижат се само как да увеличат богатството си, да отклонят всеки неудобен въпрос в зародиш или просто да го предадат на администрацията, докато те самите карат нещастният селянин да плати с пот на челото всичките им луксозни прищевки.“ Хумил размаха парчето вестник над главата си!