В тишината след бурята, той подхвана няколко шотландски песнички и накрая засвири вечерният химн.
— Неделя! — каза той, поклащайки глава.
— Тръгвай! Не се извинявай! — каза Спуртстоф. Хумил се смя дълго и от сърце. — Изсвири я, въпреки всичко! Днес си пълен с изненади! Не знаех, че имаш такъв съвършен сарказъм. Как работи това нещо?
Мотръм докосна клавишите.
— Твърде бавно, наполовина. Пропусна нюанса на признателност. По този начин заприличва на полката на Грасхопър. — и обяви. — prestissimo.
Това показва, че наистина му благодарим. Как продължаваше…
— По-бързо Мотръм.
— Ба! Какъв стар двуличник си бил!
— Не ставай магаре! Имаш пълната свобода да ни забавляваш с всичко друго, но остави този химн на мира. Той се асоциира в ума ми с много дълбоки спомени.
— Летните вечери на село, под стъкления прозорец, светлината си отива и ти и тя сплитате сърцата си над книжката с химна… — каза Мотръм.
— Да! И старият петел те клъвна по окото, докато се връщаше вкъщи. Мирис на сено, и луната голяма като кутия за шапки, седи на върха на купите със сено, рози, мляко и мушички. — каза Лоундълс.
— И майки! Спомням си, че моята пееше, докато заспя, като бях малко хлапе! — каза Спуртстоф.
Тъмнината се спусна над стаята. Можеха да чуят хъркането на Хумил.
— Всъщност, — изпитателно каза той. — ще я пееш пак, когато отидеш в седмия кръг на ада. Ние не сме нищо друго, освен едни измъчени бунтари.
— Вземи две хапчета! — каза Спуртстоф. — Така ще измъчиш и черния си дроб.
— Ха, обичайно кротичкия Хумил май е в лошо настроение. Съжалявам работниците му, днес. — каза Лоундълс, докато слугата носеше свещи и приготвяше масата за вечеря.
Докато седяха на местата си пред мизерните овчи паржоли и миришещия на тапиока пудинг, Спуртстоф намери случай да засегне Мотръм:
— Добре направено, Давид!
— Следи за Саул, гиганта, тогава. — беше отговора.
— За какво си шепнете вие двамата? — каза Хумил, подозрително.
— Само че си страшно стиснат домакин. Тази птица не може да се нареже! — засмя се Спуртстоф. — И наричаш това вечеря?
— Не мога да ви помогна. Не си очаквал банкет, нали?
След вечеря Хумил се изхитри да обиди директно всичките си гости, като след всяка обида Спуртстоф риташе жертвата под масата, за да се запази мира и спокойствието. Лицето на Хумил беше бяло и кокалесто, така че очите му изглеждаха неестествено големи. Никой дори и за момент не си и мечтаеше да закачи дивашката му природа, след вечерята, обаче, всички побързаха да си тръгнат.
— Не ставайте! Таман ми стана забавно, момчета! Надявам се да не съм казал нещо обидно на някого. Такива чувствителни дяволи сте! Бих се заклел, че не искате да си ходите!
— На езика на благословения Юрокс бих казал, че след като си изям вечерята, заспивам! — каза Спуртстоф. — Трябва да хвърля един поглед на работниците ти утре, ако нямаш нищо против! Ще ми намериш местенце да си легна, нали?
Останалите си измислиха какви ли не задължения за утре и сърдито си заминаха, а Хумил ги помоли да дойдат и другата седмица. След като се озоваха навън Лоундълс намекна на Мотръм.
— Никога не съм се чувствал като човек, ритан под собствената си маса. Мамеше на вист, което ми напомня, че съм в дългове. „Кажи си, че си лъжец в лицето! Признатият грях е половин грях!“
— Не и аз! — каза Мотръм! — По дяволите! Знаеш ли как се държи старият Хъми на повече от сто мили оттук?
— Това не е никакво извинение! Спуртстоф постоянно ме удряше, така че се взех в ръце! Иначе…
— Не, не би! Можеш да сториш само това, което е направил Хъми за бедния Ювинс, не можеш да съдиш никого на тези географски ширини! Без майтап! Ще си мълча! Направи нещо и ще те вкарам в миша дупка!
Десетина минутки след като се опъна, Лоундълс изведнъж достигна до странно заключение и се изпоти целия.
— Страхотно! Спуртстоф е при него тази нощ!
— Да! Добро момче е Спуртстоф. Обаче трябва да се разделим оттук. Ще се видим другата неделя, ако слънцето не ме убие!
— Надявам се, освен ако финансовият министър на стария Тимберсаидне реши да ми натика нещо в храната. Лека нощ! И нека Бог те благослови!
— Какво има сега?
— О, нищо! — Лоундълс му стисна ръката и докато оседлаваше магарето, добави… — Не си лошо момче, това е всичко! После магаренцето се стрелна половин миля по пясъка…