В бунгалото на инженера, нашите двама приятели Спуртстоф и Хумил пушеха лула и се гледаха взаимно в тишината. Капацитетът на ергенският дом беше толкова голям, колкото семпло бе обзавеждането. Слугата почисти масата, донесе две груби, направени от евтино дърво легла, хвърли по една рогозка, оправи ги, хвърли две кърпи на вентилатора, така че да духа по-малко на спящите и обяви, че всичко е ок.
Двамата си легнаха, псувайки шума на вентилатора. Всички прозорци и врати бяха затворени и вътре беше като във фурна. Термометърът показваше 104 градуса, въздухът вонеше на четирите керосинови лампи, в комбинация с миризмата на евтин тютюн, печени тухли и мокра земя, сърцето и на най-силният човек при тази атмосфера се свиваше. Миришеше на Великата Индийска Империя, която за шест месеца се бе превърнала в стая за мъчения.
Спуртстоф надигна възглавницата си, така че по-скоро седеше, отколкото да лежи, целта беше главата му да е достатъчно далече от мириса на краката. Не беше добра идея да спи на ниска възглавница на толкова горещо, особено ако си късоврат, защото имаше възможност да завършиш спокойния си лек сън с мозъчен инсулт.
— Навий си възглавницата! — каза строго докторът, като видя, че Хумил се приготвяше да си ляга в цяла дължина.
Нощната лампа едвам мъждееше, сянката на вентилатора се разхождаше в стаята, следваха я сенките на двата парцала и скимтенето на въжето за пране над хола. После вентилаторът се задвижи все по-бавно, докато накрая почти спря. Пот течеше по челото на Спуртстоф. Трябваше ли да излезе и да нахъсква тълпата работници? Скочи изведнъж, една топлийка се беше отчупила от вентилатора. Закачи я на мястото и, после се чу ужасният звук от въртенето. Спуртстоф се обърна настрани и захърка лекичко. Нямаше никакво движение от леглото на Хумил. Човекът беше заспал като пън, разперил двете си ръце. Дишането му беше прекалено бързо, за да спи. Спуртстоф погледна към него. Челюстите — стиснати, бръчки около очите.
— Държи се прекалено строго със себе си! — мислеше си Спуртстоф. — Какъв е проблема, Хумил?
— Да! — обади се дебел ядосан глас.
— Няма ли да заспиваш?
— Не!
— Горещо ти е? Гърлото ти е сухо или какво?
— Нито едното! Не спя много, знаеш…
— Зле ли ти е?
— Зле ми е! Там някъде има тъпан, нали? Влиза ми направо в главата! Ох, приятелю, дай ми някакво хапче за сън, ако действа само шест часа… — Той се изправи, треперещ от глава до пети. — Не мога да спя от дни. Не мога повече така, не мога повече! Не издържам!
— Горкия!
— Това не помага! Искам нещо за сън! Казах ти, почти полудявам! Не знам какво казвам половината време. Вече трета седмица трябва да внимавам и да спелувам всяка дума, която искам да изрека. Не е ли достатъчно това, за да полудее човек! Не виждам нещата добре сега, загубил съм чувството си за хумор. Боли ме кожата! Моля те, направи така, че да заспя! Ох, Спуртстоф, в името на Бог, нека поспя! Това не ми стига! Нека поспя!
— Добре, стари човече, добре! Ти не си и наполовина толкова зле, колкото си мислиш!
След като вратите на душата му се отвориха веднъж, Хумил заплака като малко дете:
— Разкъса душата ми на парченца! Ще ти счупя врата, ако не направиш нещо за мен! Не, не исках да прозвучи така! Не ми се сърди, стари приятелю! Не съм почивал, не съм на себе си, и може би ще ми измислиш някаква микстура за сън — бромид или калий?
— Да прахосам бромида! Защо не ми каза това по-рано! Дай си ръката и да видим какво има в чантата ми, с което да се почувстваш малко по-добре! — Спуртстоф се облече на бързо, включи лампата, отвори малка сребърна цигарена кутийка и отговори на очакванията на Хумил със цялата вежливост на която беше способен.
— Последното, останало ми от цивилизацията! — каза той. — Мразя да го използвам! Дай си ръката! Хъм, твоето безсъние не е обезсилило мускулите ти, какво крия тук! Май ще е най-добре да ти инжектирам това подкожно. След няколко минути морфинът ще почне да действа! Лягай!
На лицето на Хумил се появи усмивка на неописуема идиотска надежда.
— Мисля! Мисля, че заспивам! Боже! Почти като в рая! Благодаря!… — гласът почти спря, докато главата клюмаше.
— Не е за добра кауза! — каза Спуртстоф, — А сега, приятелю мой, безсънието ти е просто благодарение на моралните ти норми, малките проблемчета на живота и смъртта. Сега ще ти подаря свободата, открадвайки оръжията ти!
Той зашляпа в обора по боси крака и извади двайсет-калибърна пушка, пушка на къси разстояния и един револвер. Развинти нипълите и ги скри на дъното на куфара със седлата, после разглоби дръжката и я изрита под гардероба, накрая заключи катинара с края на шпората.