— Да не искаш да кажеш, че настояваш да останеш до Дъжда?
— Ох, не е толкова зле! Ти ми показа път за измъкване! Винаги мога да се обърна към теб! Между другото, веднъж да си върна съня и всичко ще се оправи. Както и да е, не мога да си тръгна, нито по-рано нито по-късно!
— О! Мислех си, че тези неща са умрели отдавна!
— Ха! Ами ти си същия! Чувствам се като нов, благодарение на цигарената кутийка. Ще се връщаш ли в лагера?
— Да, но ще те навестявам честичко, ако мога!
— Не съм толкова зле за това! Не искам да те притеснявам. Давай на момчетата кетчуп и джин!
— Значи се чувстваш добре?
— Готов да се боря с живота, но не и да седя на слънце, за да си плямпам с теб! Тръгвай, стари приятелю и да те пази Бог!
Хумил се обърна кръгом, за да се изправи пред ужасяващата самота на бунгалото и първото нещо, което видя на верандата беше собствената си сянка. После се почувства като преди, под тежката работа и горещият летен ден.
„Лошо, ако всичко ми се изплъзне парче по парче, като призрак, пак ще си знам, че стомахът и очите ми не са наред! Ако тръгне нанякъде, то тогава главата ми си заминава…“
Той се приближи до фигурата, която беше на известна дистанция от него. Тя мина през къщата и се разтвори като сапунен мехур, точно когато той прекоси прегорялата градина. Когато отиде да вечеря, я откри на масата. Фигурата се появи и изчезна. Освен, че нямаше сянка, по всичко друго приличаше на истинска.
Никой жив не знае как изкара седмицата Хумил. Разширяването на епидемията задържа доктора в лагера и единственото, което можеше да направи, беше да прати телеграма на Мотръм, за да го помоли да спи при него. Но той беше на 40 мили от най-близкия телеграф и не можа да отговори на нуждите му. Едва в неделя сутринта дойдоха Лоундълс и Спуртстоф, за обичайната среща.
— Надявам се хлапето да е в добро настроение! — каза първия, тананикайки си, слизайки от коня. — Може да не е станал, още.
— Трябва да хвърля един поглед! — каза доктора. — Ако спи, няма нужда да го будим!
Миг по-късно, по гласа на доктора, мъжете разбраха какво се е случило. Нямаше нужда да го будят!
Вентилаторът все така бучеше над леглото, но Хумил се беше разделил с живота преди поне три часа.
Тялото лежеше по гръб, с разперени ръце, както преди седем нощи го беше видял Спуртстоф. В отворените очи се четеше ужас, но не и болка.
Мотръм, който влезе след Лоундълс, отиде до умрелия и докосна челото му с устни!
— О, ти, Щастлив, щастлив дяволе! — зашепна.
Лоундълс, като видя очите му, избяга в другия край на стаята.
— Горкото момче! Горкото старо момче! Последният път като го видях, му бях сърдит. Спуртстоф, трябваше да го наглеждаме! Дали той…
Сразеният Спуртстоф продължаваше разследванията си, като приключи с оглед на стаята.
— Не, нямаше! — смъмри той. — Няма и следа! Извикай слугите.
Дойдоха, осем или десет, шепнейки и потупваики се по рамото.
— Кога си легна Сахиб?
— В десет или единадесет, мисля! — каза личния му слуга.
— После добре ли е бил…Ох, кой знае?
— Не беше зле, не и както си го представяте. Но спа много малко три нощи. Това знам, щото го видях да се разхожда, дори по средата на нощта.
Докато докторът подреждаше мозайката, нещо голямо и тежко — шпора тупна на земята. Спуртстоф изпъшка. Слугата надникна към тялото.
— За какво си мислиш, Чума? — каза той, сочейки към тъмното лице.
— Небеса, по мое мнение, това е то, което изкочи от Ада и сега не може да го хване, щото то е прекалено бързо, за човек. Имаме тази шпора като доказателство, че се е борил със Страха. Виждал съм мъже, които се бодат с тръни, за да не заспят и то да ги отнесе в съня.
— Чума, ти си луд! Изчезвай от тук и приготви всичко на сахиб!
— Господ е направил Рая. Господ е направил и мен. Кои сме ние та да задаваме въпроси как Той да разпределя съдбите ни? Ще дам заплатите на останалите слуги, докато вие изчислите какво се полага на сахиб. Всичките са крадци и ще крадат!
— Добре, той е умрял от…ох от нещо, стоп на сърцето, инсулт, или пък от нещо друго…Трябва да определим последиците и т.н.
— Беше го страх от смъртта. — настояваше Лоундълс. — Виж тези очи! Моля те, не оставяй очите му отворени.
— Каквото и да е било, сега вече няма проблеми… — каза Мотръм.
Спуртстоф се вгледа в очите му.
— Елате! Виждате ли нещо, тук!
— Не мога! Хвърлете нещо на лицето му! — шепнеше Лоундълс. — Има ли някакъв страх на земята, който да те накара да гледаш така! Ужасяващо! Ох, докторе, покрий го!