Когато се преобърнах за стотен път, вече бях обзета от идеята да отида да се изповядам. Знам, че това бе помагало на други в трудни времена и се надявах, че разговорът със свещеника ще успокои душата ми така, както приготвянето на пържените зеленчуци обикновено правеше. Щом веднъж получа опрощение на греховете ми, може би ще мога да посрещна изпитателния поглед на мама, без да изневеря на себе си.
С безпокойство наблюдавах как се зазорява. С мъка изчаках още малко, защото беше прекалено рано. После, когато животът във фермата най-сетне се пробуди заедно с новия ден, се загърнах с шал, заради влажния и студен въздух и забързах да измина онези няколко километра до la chiesa, черквата. Отец Франческо, единственият свещеник в града, току-що бе отворил черквата и оправяше олтара, когато го помолих да ме изповяда.
— Съгреших много, отче — заговорих най-сетне, събирайки кураж.
— В какво, дете мое — попита свещеникът.
— Греха на плътта, отче — изплюх камъчето след дълга пауза.
— Хайде, обясни ми всичко, детето ми, и добрият Господ ще ти прости.
— Добре, отче, мама замина за Адрано, защото баба Калцино умира…
— Нека Господ Бог въздаде вечен мир — прекъсна ме свещеникът и се прекръсти.
— Мама отиде да си вземе каквото й се полага, каквото й беше обещано, това, на което леля Катерина, леля Ида, леля Рита, леля Лучия и вуйчо Гулиелмо, вуйчо Лоренцо и вуйчо Пиетро нямат право… — продължих, цитирайки думите на мама, които бях чувала много пъти, особено през последните дни, когато милостивият Бог се подготвяше да отведе баба Калцино в своето свещено убежище.
— Твоята майка е отговорна дъщеря, Роза — въздъхна свещеникът и се прекръсти още веднъж.
— И така, дете мое — продължи той, — какво общо има това с плътския грях?
— Съгреших, отче — отвърнах аз. — Когато мама замина за Адрано, Антонио Калабрее изнесе една бъчвичка грапа от мазето. Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе му помогнаха да я изпие. Пяха песни и танцуваха. Близнаците се грижеха за своя бизнес в приемната си в бившия свинарник.
— А, ти, какво прави, моя малка Розина? — попита свещеникът.
— Отидох на разходка на пасищата, отче.
— Сама ли, дете мое?
— Не, отче.
— А с кого се разхожда по пасищата, докато майка ти я нямаше вкъщи, Роза?
— С Бартоломео, отче.
— Бартоломео Соньо?
— Да, отче.
— Мое бедно, бедно дете — промърмори отецът. — Продължавай.
— Вървяхме дълго, отче. През долината до стария приказен замък и там направихме онези неща.
— Кои неща, Роза?
— Нещата, които се правят без дрехи — отвърнах и сведох глава.
— Разбирам — каза строго свещеникът. — Съгрешила си много, Роза, много, и за да мога да ти кажа колко голям е грехът, трябва да ми опишеш нещата, които сте правили двамата без дрехи в най-малки подробности.
Запъвайки се, изгаряща от срам, описах с глас, малко по-силен от шепот, развоя на събитията, които се бяха случили снощи.
Докато историята ми напредваше, забелязах, че отец Франческо дишаше все по-тежко от другата страна на решетката. Той започна, поне така ми се струваше, да потръпва и да се тресе, а после и да се задъхва по същия странен начин както Бартоломео предната вечер, докато лежеше върху мен. После свещеникът започна да пъшка. Стоновете му изпълваха параклиса, докато изведнъж, на кулминационната точка на моята изповед, те секнаха.
— И така, отче — казах аз, прекъсвайки последвалата дълга пауза. — Какво е моето опрощение?
— Опрощението ти, Роза, е да дойдеш и да направиш същата изповед утре — промърмори тихо свещеникът — и внимавай да не продумаш и дума за това, защото Светият отец ще разбере, ако го направиш и греховете ти ще бъдат умножени стократно.
— Благодаря ви, отче — промълвих и като се прекръстих, напуснах изповедалнята. Опитвах се да се ободря, но всъщност се чувствах още по-неудобно и още по-грешна отпреди.
Когато се огледах, забелязах баба Соньо, бабата на Бартоломео, да ридае неутешимо в църковния стол на семейство Соньо. Странно. Прекръстих се отново, излязох от черквата и се озовах на ярката дневна светлина на площада.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Докато отец Франческо присъстваше на моята изповед, в сивата градска къща от вулканичен камък от другата страна на Рандацо, госпожица София Бачи лежеше с лице, заровено в меките възглавници на тежкото си дъбово легло. Периодично крехката й фигура, облечена в черно, се разтърсваше от ридания, отчаяно опитвайки се да си поеме дъх. После утихваше за малко и отново се обливаше в сълзи.