— Откривам, мамо — задушаваше се София, която отново беше разтърсена от ридания.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В къщата на Соньо, високо над стръмните улици на Кастлиьоне, тялото на Бартоломео беше положено на масата в предния салон, заобиколено от пращящи запалени свещи и тежкия аромат на лилии.
Червени тапети покриваха стените. Същото червено като цвета на клепача от вътрешната му страна. Малки плетени покривчици, дело на петте сестри на Бартоломео, пазеха полирания дървен бюфет от драскотини от рамките на фотографиите, които бяха подредени на групи по цялата му дължина.
Някои от снимките бяха запечатали специални моменти от детството на Бартоломео. На едната бебе лежеше върху овча кожа във фотографско студио в Рандацо. На друга се виждаше петгодишно дете, което носи нова чанта за първия си учебен ден. На най-последната беше красив млад мъж на седемнайсет. Тази фотография щеше да краси гроба му.
Собственикът на погребалното бюро, Ернесто Томби, облечен в черен фрак и тесен панталон, мереше усърдно с рулетката. Богат мъж от старо потекло на собственици на погребални бюра, той се отнасяше към смъртта като към бизнес; не можеше да си позволи да бъде сантиментален. Със заврънкулки взимаше бележки върху листове, прикрепени на малка дъсчица. Зад него в сенките се събираха група жени, приятели, съседи и минувачи. Някои дишаха тежко, други плачеха, трети направо пищяха. В Сицилия убийството е обществено събитие, на погребението след подобна трагедия могат да присъстват всички желаещи.
От едната страна на тялото седеше госпожа Еванджелина Соньо, майка на Бартоломео, която с очи, подпухнали като на крастава жаба, държеше студената ръка на сина си и от време на време я покриваше с целувки.
От другата страна на масата стоеше господин Умберто Соньо, бащата и убиецът. Изправен, висок, очите му бяха сухи. Той беше човек на честта.
— Благословена майко Божия! — плачеше госпожа Еванджелина. — Как стигнахме дотук, син, убит от ръцете на баща си! — Тя се отпусна, хлипаше, скубеше косата си и се клатеше напред-назад на стола си.
— Синът ми. Синчето ми! — изпищя тя и остана без дъх.
Петте й дъщери Джиневра, Перла, Маргарита, Лучия и Ана, придържаха майка си, за да не допуснат тя да припадне, докато се мяташе на стола, крещеше и изпадаше в истерия.
— Достатъчно, жено — заговори тихо със стоманен глас господин Умберто. — Синът ти нямаше уважение. Той предпочете да не ми се подчини. Повече не е мой син. След погребението името му няма да се чуе никога повече в тази къща.
— Нека Господ Бог ти прости за тези думи, господин Умберто — каза високо отец Франческо, за да оповести присъствието си.
— Не просто за думите, Той ще трябва да прости на бащата — изхлипа госпожа Еванджелина. — Той — изкрещя тя, сочейки съпруга си. — Той уби сина ми, единствения ми син, моя Бартоломео. Баща, който уби собствения си син. Лош, лош човек. Звяр.
При тези думи госпожа Еванджелина припадна, удари главата си в пода и беше отнесена в стаята от дъщерите си. В последвалата суетня някои от свещите бяха съборени и причиниха избухването на малък пожар, а през това време крадец, който се беше промъкнал в къщата с тълпата опечалени, се възползва от възможността и напълни джобовете си със сребро и други ценности.
— Вярно ли е, че си виновен за смъртта на момчето, господен Умберто? — прошепна свещеникът.
— Помниш ли кой уреди да те пуснат от затвора, отче? — прошепна господин Умберто подигравателно. — Не забравяй кой уреди и новата ти самоличност, и удобния живот, който водиш. Представи си колко шокирани ще са дамите от енорията, ако разкрият истинската ти история. Бих те посъветвал да не ми досаждаш повече с твоите въпроси.
Отец Франческо мъдро последва съвета на господин Умберто и се отдалечи от него.
След това госпожа Рубино Соньо дойде в къщата. Цяло Кастлиьоне се страхуваше от господин Умберто. А господин Умберто се страхуваше от майка си. Баба Соньо беше дребна, но свирепа; на ръст колкото непораснало дете, но с побеляла коса и без зъби.
Когато влезе, тълпата от опечалени се раздели на две, за да й направи път.