— Излезте оттук, гадна пасмина хрантутници такива — изфъфли тя през беззъбите си венци.
Тълпата се изпари и стаята опустя, в нея останаха само трупът на Бартоломео, господин Умберто и госпожа Рубино.
Госпожа Рубино се доближи към мъртвеца. Целуна Бартоломео нежно по челото и направи кръстния знак, докато тихо мълвеше молитвите си. Сълза се спусна по състарената й буза и капна на корсажа й, където проблесна за кратко, преди да попие в тъканта.
Тя се обърна към сина си — господин Умберто, чиято претенциозна самоувереност бе предадена от леко потръпване от страх. Госпожа Рубино се изплю и слюнченият куршум порази сина й право в окото, като го ослепи за кратко.
— Проклинам те с майчина клетва — прошепна тя с глас, който накара космите по врата и ръцете на господин Умберто да настръхнат като козината на уплашена хрътка.
— Ти, измет — заговори тя тихо. — Ти, блуднико, убил си внука ми, своя син, със собствената си ръка. По волята на Богородица открих, че съм носила чудовище в утробата си. Сега аз те проклинам. Моята клетва ще те следва винаги. Никога няма да се освободиш от нея. През деня ще е с теб. Нощем ще се будиш и ще я виждаш седнала до краката ти в леглото. Никога няма да престане да те преследва. Винаги ще гледаш през рамото си. Ще умреш с агонията на хиляди смърти. Така Бартоломео ще бъде отмъстен чрез теб.
След като каза това, което имаше да казва, госпожа Рубино се изплю отново с безпогрешна точност и уцели господин Умберто в другото око. После величествено се обърна на малките си токчета и напусна къщата на сина си завинаги.
Господин Умберто изтри очите си. За първи път се усъмни в своята правота.
Дали жена му и майка му бяха прави? Наистина ли беше чудовище, убило собственото си дете, плод на слабините му? Или беше разумен мъж, защитил честта си по единственият възможен начин?
Ако друг не му се бе подчинил, щеше ли да се поколебае да го заколи като куче? Не му ли дължеше синът му по-голямо, а не по-малко подчинение в сравнение с хората извън семейството? Не беше ли поради това престъплението на сина му още по-отвратително? Не заслужаваше ли следователно да умре? Със сигурност господин Умберто беше постъпил достойно, убивайки момчето със собствените си ръце, вместо да даде инструкции на някой от своите хора. Не беше ли това несъмнено постъпка на любящ баща?
Главата на господин Умберто пулсираше под натиска на мислите му. Капчица пот се бе появила на веждата му.
Прав ли бе или не?
Прокълнат от майка си, отбягван от съпругата и дъщерите си, той знаеше, че няма да намери покой у дома.
Дали да не отиде в черквата? Да поиска напътствия и избавление от Господ? Изправи се с намерението да го направи, но после се отпусна отново на стола, защото не беше вярващ и освен това фалшивият свещеник едва ли щеше да му помогне да намери Господ.
Някакъв шум отвън прекъсна мислите на господин Умберто.
Това бях аз, Роза. Втурнах се в стаята.
Когато видях тялото му, проснато на масата, се приближих бавно и предпазливо, втренчила безмълвен поглед в него. Сякаш изгубих ума си. Погалих лицето на Бартоломео с върха на пръстите си, мърморех на себе си несвързано; после дръпнах превръзката от шията му и видях правилния разрез, заобиколен с тънка линия засъхнала кръв. Започнах да крещя истерично и необуздано докато господин Умберто не секна крясъците ми, зашлевявайки ме звучно по лицето.
— Напусни тази къща! — просъска той. — Ти, курво, ти си причината за всичко това. Ако не беше ти, синът ми нямаше да ме предаде. Ти, а не аз, си тази, която носи кръвта му по ръцете си и ще я носи до деня на смъртта си. Моята клетва ще тегне над теб до последният ти дъх. Сега напусни къщата ми!
Изхвърли ме от предните стъпала на улицата, където аз почти попаднах под колелата на минаващите превозни средства. Бях покрита с мръсотия и прах. Не можех да се изправя сама, но и никой не ми подаде ръка. Чак когато Гуера и Паче си пробиха път през тълпата, те ми помогнаха да стана.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Не мога да си спомня точно откога познавах Бартоломео. Срещнахме се в scuola elementare, началното училище, в класа на сестра Пациенция. По онова време образоването на момичета се смяташе за пилеене на пари, но мама настояваше да уча, въпреки че татко се възпротивяваше. Бях на пет и бях единственото момиче в училището. Бартоломео и аз седяхме на два съседни чина и много скоро станахме най-добри приятели.
От първия ден бяхме винаги заедно. Обядвахме заедно в училищния двор под сянката на големия чинар. Давах на Бартоломео половината от хляба или от сиренето си. Той често имаше сладки лакомства или шоколад и го разделяше по равно с мен. Понякога имаше дъвка, което беше голям деликатес в онези дни, и ние я дъвчехме един след друг. В края на дългите дни в класната стая Бартоломео ме изпращаше до вкъщи през маковите поля и носеше чантата ми.